— Мислиш ли, че е красив? — попита Алис.
— Какво?
Не беше сигурен, че е чул правилно. Момичето си тананикаше и пееше още от пазара, където Каз му беше свалил превръзката от очите, а той се стараеше всячески да игнорира звуците, които излизаха от устата му.
— Нещо е станало с носа на Ян — каза Алис.
— Подозирам, че е имал неприятен сблъсък с Привидението.
Алис набръчка замислено малкото си носле.
— Аз мисля, че щеше да е красив, ако не беше толкова стар.
— За твой късмет живеем в свят, където богатството компенсира старостта на мъжете.
— Щеше да е хубаво, ако беше хем богат, хем млад.
— Защо да спираш тук? Какво ще кажеш за млад, богат и от кралско потекло? Защо да се задоволяваш с някакъв си търговец, когато можеш да имаш принц?
— Сигурно — каза Алис. — Обаче важни са парите. Така и не разбрах защо момичетата се прехласват по принцове.
Е, момичето очевидно беше родено и отгледано в Керч.
— Алис, не е за вярване, обаче с теб явно мислим еднакво.
Наближаваха средата на моста. Каз плъзна поглед по периферията му, без да изпуска от очи стражите на Ван Ек, отбеляза си отворената балконска врата на третия етаж на хотел „Амберс“, цветарската баржа, вързана, както всяка сутрин, под моста от западната страна. Ван Ек несъмнено беше поставил свои хора в околните сгради, също като Каз. И пак толкова несъмнено заповедите им категорично изключваха стрелба на месо. При други обстоятелства Ван Ек не би се поколебал да види Каз по лице в канала, но не и сега. Сега Каз беше ключът към местонахождението на Кювей. И това беше застраховката му, гаранцията, че няма да получи куршум в главата.
Спряха на десетина крачки един от друг. Алис понечи да пристъпи напред, но Каз я стисна за рамото.
— Нали рече, че ще ме заведеш при Ян — размрънка се тя.
— И те доведох — рече Каз. — А сега кротувай.
— Ян! — изписка тя. — Аз съм!
— Знам, скъпа — каза спокойно Ван Ек, без да отделя поглед от Каз. После сниши глас: — Това не е краят, Брекер. Искам Кювей Юл-Бо.
— Нали не сме дошли тук да се повтаряме? Ти искаш тайната на юрда парем, а аз си искам парите. Имаме сделка.
— Нямам трийсет милиона свободни крюге.
— Срамота. Сигурен съм, че някой друг ги има обаче.
— И успя ли да си осигуриш вече нов клиент?
— Не се главоболи за мен, търговецо. Пазарът ще си свърши работата. Е, искаш ли си жената, или напразно влачих дотук бедната Алис?
— Момент — каза Ван Ек. — Алис, как ще кръстим детето?
— Браво! — кимна Каз. Бяха подхлъзнали Ван Ек на Велгелюк, пробутвайки му Вилан вместо Кювей. Сега търговецът искаше да е сигурен, че ще получи жена си, а не някакво момиче с радикално прекроено лице и фалшив корем. — Изглежда, дори старите кучета могат да учат нови номера. Като не броим търкалянето по гръб, разбира се.
Ван Ек не му обърна внимание.
— Алис — повтори той, — какво име ще дадем на детето си?
— На бебето? — каза объркано Алис. — Ян, ако е момче. Плуме, ако е момиче.
— Решихме, че Плуме ще се казва новият ти папагал.
Алис нацупи устнички.
— Не съм решавала такова нещо.
— О, Плуме е прекрасно име за момиче, ако питате мен — обади се Каз. — Доволен ли си, търговецо?
— Хайде — каза Ван Ек и махна на Алис да тръгне към него, а на стражите даде знак да пуснат Иней.
Иней тръгна напред, но пътьом обърна глава към Ван Ек и му каза нещо. Търговецът стисна устни на черта.
Иней продължи напред. Грациозно при това, въпреки вързаните ръце и оковите на краката. Деляха ги десет крачки. Пет крачки. Ван Ек прегърна Алис, а тя моментално го заля с поток от въпроси и брътвеж. Три крачки.
Иней го гледаше неотклонно в очите. Беше отслабнала. Устните й бяха напукани. Но въпреки седмицата в плен тъмната й коса улови слънчевите лъчи под качулката. Две крачки. И ето я пред него. Оставаше да се изтеглят от моста. А Ван Ек едва ли щеше да им съдейства в това.
— Ножовете ти? — попита той.
— Сложиха ги в палтото ми.
Ван Ек беше пуснал Алис и сега стражите я отвеждаха. Нещо в червено-златните им ливреи все така притесняваше Каз. Нещо не беше както трябва.
— Да се махаме оттук — каза той и плъзна ножа за скариди в ръката си да среже въжето около китките на Иней.
— Господин Брекер — каза Ван Ек. Каз чу вълнението в гласа му и застина. Може би този тип умееше да блъфира по-добре от очакваното. — Дадохте ми думата си, Каз Брекер! — извика театрално търговецът. Всички на Дъгата, дотам, докъдето бе стигнал гласът му, се обърнаха да видят какво става. — Заклехте се да ми върнете съпругата и сина! Къде държите Вилан?