Матиас стреляше по двамата шуански гиганти. Всеки изстрел би трябвало да е смъртоносен, но онези само залитаха, а после продължаваха напред.
— Вилан? Нина? — извика Йеспер. — Сега е моментът да се включите!
— Опитвам се — изсъска Нина. Ръцете й бяха вдигнати, юмруците стиснати. — Те нищо не усещат.
— Залегнете! — извика Вилан.
Метнаха се на паветата. Йеспер чу силен звук, после нещо черно се стрелна към летящия. Той свърна рязко наляво, но черното нещо се разцепи на две съскащи виолетови топки от пламък. Едната падна във водата на канала и угасна безславно, но другата удари летящия. Той се разпищя, удряше трескаво по тялото си, но виолетовите пламъци бързо обхванаха и него, и крилете му. Изгубил концентрация, той пропадна и се блъсна в една стена. Пламъците още горяха и явно с висока температура, защото жегата се усещаше въпреки разстоянието.
— Бягайте! — ревна Матиас.
Хукнаха към най-близката пресечка, Йеспер и Вилан напред, Нина и Матиас на крачка след тях. Вилан метна светлинна бомба през рамо, без да се цели. Бомбата счупи един прозорец, падна в стаята от другата му страна и освободи сиянието си, без да свърши никаква полезна работа.
— Току-що изкара акъла на някое бедно работещо момиче — каза Йеспер. — Дай ми това. — Грабна другата светлинна бомба от ръцете му и я метна на пътя на преследвачите, като побърза да се извърне, за да предпази очите си от експлозията. — Ето така се прави.
— Другия път няма да ти спасявам живота — каза задъхано Вилан.
— Ще ти липсвам. Мен всички ме обичат.
Нина изкрещя. Йеспер се обърна. Нина се мяташе неистово, уловена в сребриста мрежа, а шуанката придърпваше мрежата с пленницата към себе си, застанала разкрачена в средата на уличката. Матиас откри огън, но онази изобщо не се трогна.
— Куршумите не вършат работа! — каза Вилан. — Май имат метал под кожата или нещо такова.
И наистина, Йеспер видя метален блясък под кървавите рани от куршумите. Какво означаваше това, мамка му? Това хора ли бяха, или машини някакви? И как изобщо беше възможно такова нещо?
— Мрежата! — изрева Матиас.
Всички хванаха металната мрежа и напрегнаха мишци да издърпат Нина към себе си, но шуанката дърпаше упорито в обратната посока със свръхестествена сила.
— Трябва да срежем с нещо въжето! — извика Йеспер.
— Майната му на въжето — изсъска Нина през зъби и измъкна един от револверите му от кобура. — Пуснете! — изкомандва тя.
— Нина… — повиши глас Матиас.
— Пуснете ме!
Пуснаха мрежата и инерцията повлече Нина обратно по уличката. Шуанката залитна назад, на после сграбчи мрежата и с едно дръпване изправи Нина на крака.
Нина изчака последния възможен момент, преди да каже:
— Да видим дали цялата си от метал.
Натика дулото на револвера в окото на гигантката и натисна спусъка.
Изстрелът не просто извади окото й, а отнесе горната половина на черепа. В първия миг жената остана на крака, сграбчила Нина. На мястото на липсващата половина от лицето й имаше каша от кост, розова мозъчна тъкан и парченца метал. А после най-сетне се срина.
Нина се давеше от напъни за повръщане и дърпаше неистово мрежата.
— Извадете ме от това нещо, преди приятелчето й да е дошло.
Матиас разкъса мрежата и всички хукнаха отново, ботушите им тропаха по паветата, сърцата им биеха бясно.
В главата на Йеспер звучеше гласът на баща му отпреди години, глас, пълен с уплаха, глас, който сега го пришпорваше по уличките на Кетердам като попътен предупредителен вятър. „Страх ме е, синко. Светът е жесток към хора като теб.“ Какво бяха изпратили шуаните след Нина? А явно и след всички Гриша в града? След него самия?
Йеспер отдавна живееше на ръба, през ден се разминаваше на косъм с поредната катастрофа, но сега за пръв път изпитваше див страх за живота си.