От друга страна, спасителната операция не трябваше да се отрази по никакъв начин на основната им задача. Не можеха да си позволят никакво забавяне сега, когато броят на противниците се беше умножил в лицето на градската стража и прекроените шуани. Рано или късно натрапниците от Шу Хан щяха да преглътнат бедата с бойните си кораби и страха си от Съвета на приливите и да надушат тримата Гриша на Черното було. Каз искаше да изведе Кювей от града и от играта по най-бързия начин.
Най-накрая оставиха настрана списъците и чертежите. Разчистиха остатъците от импровизираната си вечеря, за да не се напълни гробницата с плъхове, и угасиха фенерите.
Другите легнаха да спят. Каз знаеше, че няма да мигне. Онова, което бе казал на хората си — че нямат право да се мотаят, — беше самата истина, а не мотивационна реч. Ван Ек разполагаше с повече пари, повече съюзници, а сега и със съдействието на градските власти. Не беше достатъчно просто да го надхитрят, трябваше да бъдат неумолими на всяка крачка. Каз виждаше онова, което другите не виждаха. Днес бяха спечелили битката — поставили си бяха за цел да измъкнат Иней от лапите на Ван Ек и го бяха постигнали. Но търговецът все още печелеше войната.
Самият факт, че е рискувал да въвлече градската стража, а по подразбиране и Съвета на търговците, означаваше, че се смята за неуязвим. Каз още пазеше бележката, с която Ван Ек уреждаше срещата на Велгелюк, но тя не доказваше нищо. Отлично помнеше как бе реагирал Пека Ролинс в Изумрудения дворец на думите му, че Съветът на търговците не би търпял незаконните действия на Ван Ек. „И кой ще им го каже? Канален плъх от най-долното свърталище в Кацата? Не се заблуждавай, Брекер.“
По онова време Каз не разсъждаваше логично, разбира се. Близостта на Пека Ролинс неизменно го хвърляше в бездна от гняв, който обагряше всичко в червено и го лишаваше от ясна мисъл и търпение — качествата, на които разчиташе най-много. В негово присъствие Каз губеше ясна представа за себе си… не, губеше представа за човека, в който се беше превърнал с цената на толкова усилия. Не беше Мръсните ръце, нито Каз Брекер, нито дори най-свирепият лейтенант на Утайките. Превръщаше се в раздирано от нажежена ярост момче, ярост, която подкопаваше грижливо отгледаното му самообладание и легендата, която беше изградил около себе си.
Сега обаче, докато стоеше, облегнат на бастуна си, между надгробните плочи на Черното було, Каз беше достатъчно спокоен да признае, че Ролинс е бил прав. Не можеш да обявиш война на уважаван търговец като Ван Ек, ако си дребен престъпник с репутация, по-мръсна от подметките на конярче. Ако искаше да победи, Каз трябваше да смъкне Ван Ек до своето ниво. Да покаже на света онова, което самият той знаеше отвъд всяко съмнение — че въпреки меките си ръце и хубавите костюми Ван Ек е престъпник, по-лош и от най-долния негодяй в Кацата. По-лош, защото думата му не значеше нищо.
Не чу Иней да се приближава, просто внезапно усети присъствието й — до една от пречупените колони на бял мраморен мавзолей. Явно беше намерила отнякъде сапун да се измие, защото миризмата на влажните помещения, където я беше държал Ван Ек — едва доловим мирис на слама и сценичен грим, — беше изчезнала. Черната й коса блестеше под лунния светлик, прибрана на ниско кокче. Стоеше до колоната толкова неподвижно, че спокойно можеше да мине за един от каменните пазители на гробницата.
— Защо искаш мрежата, Каз?
Да, защо искаше мрежата? Защо държеше на нещо, което би усложнило удара при силозите и би удвоило шанса да ги разкрият?
„Мисълта, че ще паднеш, е непоносима.“
— Току-що положих неимоверни усилия да си върна паяка. Би било адски тъпо да се размажеш на паважа само ден по-късно.
— Защитаваш инвестицията си — каза тя и Каз чу примирението в гласа й.
— Именно.
— Ще ходиш до града?
Отгатнала бе следващия му ход. Това би трябвало да го притесни.
— Роти казва, че старецът става неспокоен. Трябва да ида там и да му загладя перушината.
Пер Хаскел все още беше босът на Утайките. Обичаше облагите, които вървят с този пост, но не и работата, свързана с него. Каз го нямаше от доста време да наглежда нещата и проблемите със сигурност бяха изскочили на повърхността. А и станеше ли неспокоен, Хаскел винаги правеше нещо тъпо, за да напомни на хората си, че той ръководи парада.