— Би трябвало да държим под око и къщата на Ван Ек — каза Иней.
— Аз ще се погрижа за това.
— Той със сигурност е подсилил охраната.
Другото остана неизречено. Никой не можеше да се мери с Привидението в преодоляването на нечия охрана.
Каз би трябвало да поклати глава, да я прати обратно в гробницата с нареждане да поспи няколко часа, да каже, че сам ще се заеме с наблюдението. Вместо това кимна и тръгна към една от лодките, скрити сред върбалака, а когато тя го последва, пренебрегна залялото го облекчение.
След врявата на изпълнения със събития следобед сега каналите изглеждаха по-тихи от обичайното, а водата — неестествено спокойна.
— Дали Западната дъга ще се върне към нормалната си дейност тази нощ? — попита Иней, снишила глас.
Усвоила беше отлично навиците на каналните плъхове и не вдигаше излишен шум.
— Съмнявам се. Градската стража едва ли е приключила с разследването, а туристите не идват в Кетердам, за да се радват на експлозии.
Много хора щяха да загубят пари тази нощ. А на сутринта стъпалата пред кметството щяха да се напълнят със съдържатели на къщи за наслади и хотели, дошли да получат отговор на гневните си въпроси. Сигурно ще стане доста интересно, помисли си Каз. Което беше добре. Нека Съветът на търговците се занимава и с друго, а не само с Ван Ек и изчезналия му син.
— Ван Ек сигурно е променил нещата, откакто откраднахме онзи ДеКапел.
— Да, а и вече знае, че Вилан е с нас — кимна Иней. — Къде ще се срещнем със стареца?
— В Кокалчето.
Не можеха да отидат в Ребрата. Ван Ек със сигурност беше поставил под наблюдение щабквартирата на Утайките, а сега вероятно и градската стража беше там. Мисълта, че онези глупаци в лилаво претърсват стаите му и се ровят в малкото му лични вещи, толкова разгневи Каз, че чак кожата му настръхна. Ребрата не беше луксозен пансион, но той беше превърнал паянтовото свърталище в приличен дом, където да си отспиш след запой или да се скриеш от закона, без да ти замръзне задникът от студ през зимата или бълхите да ти изпият кръвчицата през лятото. Ребрата бяха негови, без значение какво си мислеше Пер Хаскел.
Каз насочи лодката по Зоверканал по източната граница на Кацата. Пер Хаскел обичаше да провежда ежеседмичните си „аудиенции“ в странноприемницата „Попътен вятър“ — срещаше се там със старите си приятелчета да играят карти и да клюкарстват. Нямаше начин да пропусне любимото си занимание точно сега, когато любимият му лейтенант — изчезналият му любим лейтенант — беше кръстосал шпаги с член на Търговския съвет, създавайки куп неприятности за Утайките, което автоматично превръщаше Хаскел в център на вниманието.
Нито един прозорец не гледаше към Кокалчето — крив проход между жилищна кооперация и манифактура, произвеждаща евтини сувенири. Проходът беше тих, тъмен и толкова тесен, че дори не се броеше за уличка — идеалното място за засада. Не беше най-безопасният маршрут от Ребрата до „Попътен вятър“, но пък беше най-прекият, а Пер Хаскел обичаше преките пътища.
Каз върза лодката близо до малък пешеходен мост и двамата с Иней хлътнаха в сенките да го изчакат. След двайсетина минути в пълно мълчание — нуждата от тишина се подразбираше, — мъжки силует се очерта под светлината на улична лампа в началото на уличката, с шапка и нелепо перо, затъкнато в нея.
Каз изчака фигурата да се изравни с тях, после пристъпи напред и каза:
— Хаскел.
Старецът се завъртя, бръкна под палтото си и измъкна оттам пистолет. Движеше се забележително бързо за възрастта си, но Каз знаеше, че ще е въоръжен, затова го перна по рамото с бастуна си, колкото ръката му да изтръпне.
Хаскел измуча и изпусна пищова, Иней го хвана, преди да е паднал на земята, и го връчи на Каз.
— Брекер — каза ядосано старецът, като разтриваше изтръпнала си ръка. — Къде изчезна, проклет да си? И защо нападаш собствения си шеф в тъмна уличка?
— Нищо няма да ти направя. Просто не исках да застреляш някого, преди да сме поговорили.
Каз му върна пистолета. Хаскел го издърпа от ръката му, вирнал упорито прошарената си брадичка.
— Много си позволяваш — изръмжа той и тикна пистолета в джоба на шикозното си сако, понеже не можеше да стигне до кобура с изтръпналата си ръка. — Имаш ли представа какви неприятности имах днес заради теб, момче?
— Имам. Затова съм тук.
— Градската стража ни налази, и в Ребрата, и във Вранския клуб. Наложи се да затворим клуба и само бог знае кога ще го отворим пак. Къде ти е бил умът да отвличаш сина на търговец? Това ли беше големият удар, заради който изчезна от града? Точно ти, дето уж трябваше да ме направиш безобразно богат?