— Никого не съм отвличал.
Което не беше съвсем вярно, но Пер Хаскел едва ли би оценил по достойнство детайлите.
— Тогава за какво е всичко това, мамка му? — изсъска гневно Пер Хаскел и ги опръска със слюнка. — Отведе най-добрия ми паяк — продължи той, като махна към Иней, — най-добрия ми стрелец, най-едрия ми бияч…
— Музен е мъртъв.
— Мамка му! Първо големия Болиджър, а сега и Музен. Ти какво, искаш да ми съсипеш бандата ли?
— Не, сър.
— Хич не ме съросвай. Какво си намислил, момче?
— Ван Ек ни е вдигнал мерника, но аз все още съм на крачка пред него.
— Абе, не ми изглежда точно така, да ти кажа.
— Това е добре — кимна Каз. — Щом ти не го виждаш, значи и другите ще останат изненадани. Загубата на Музен беше непредвидена, признавам. Дай ми още няколко дни и не само ще се отървеш от градската стража, а сандъците ти ще станат толкова тежки, че ще се къпеш в злато, буквално.
Хаскел присви очи.
— За колко пари говорим?
„Така те искам“ — помисли си Каз, разпознал алчността в очите на стареца, най-доброто средство за давление.
— Четири милиона крюге.
Хаскел се ококори. Отколешното пиянство и тежкият живот в Кацата бяха придали жълтеникав оттенък на склерите му.
— Нещо бъзикаш ли ме?
— Казах ти, че ударът е голям.
— Милионите хич няма да ме огреят, ако гния в затвора. Не обичам стражата да си пъха носа в делата ми.
— Аз също, сър. — Хаскел може и да се подиграваше на маниерите му, но в действителност обичаше проявите на уважение, а и едно „сър“ от време на време не можеше да нарани гордостта на Каз. Получеше ли своя дял от парите на Ван Ек, това щеше да приключи, разбира се. Повече нямаше да приема заповеди от Пер Хаскел, нито да подхранва суетата му. — Нямаше да забъркам бандата в това, ако не бях сигурен, че ще излезем от ситуацията по-чисти от хористки и по-богати от светци. Просто ми трябва още малко време, това е.
Ситуацията неизбежно му напомни за Йеспер и баща му — сравнение, което никак не му допадна. Пер Хаскел се интересуваше единствено от себе си и от следващата халба бира, но обичаше да се изживява като патриарх на голямо семейство с престъпни наклонности. Каз трябваше да признае, че донякъде харесва стареца. Той му беше дал първоначален тласък в кариерата и покрив над главата — макар че по онова време, преди Каз да се заеме с проблема, въпросният покрив течеше като цедка.
Старецът пъхна палци в джобчетата на жилетката си и се направи, че обмисля предложението на Каз. Само дето на алчността му можеше да се разчита безотказно като на часовник, който навиват ежедневно. Каз беше готов да се хване на бас, че Хаскел вече мисли как да похарчи милионите си.
— Хубаво, момче — рече накрая старецът. — Ще ти отпусна още малко въже да се обесиш. Но само да разбера, че ме пързаляш, мисли му.
Каз се постара да изопне подобаващо лице. Заплахите на Хаскел бяха празни почти колкото хвалбите му.
— Разбира се, сър.
Хаскел изпръхтя.
— Имаме сделка. Но Привидението ще остане при мен.
Каз усети как Иней се вдървява до него.
— Тя ми трябва за удара.
— Вземи Ройдер. И той е добър.
— Не и за тази работа.
Хаскел настръхна, гърдите му се издуха, а фалшивият сапфир на иглата му за вратовръзка проблесна на мътната светлина.
— Видя ли какво е направил Пека Ролинс? Онзи ден отвори нова игрална зала, точно срещу Вранския.
Беше го видял. „Келския принц“. Поредното бижу в империята на Ролинс, голямо казино в яркозелено и кичозно златно, абсурден поклон пред родината му.
— Опитва се да ни извади от играта — продължи Хаскел. — Трябва ми паяк, а по-добър паяк от Привидението няма.
— Това може да почака.
— Не, не може. Като щеш, отбий се в Геменсбанк. Там държа договора й. И моето име го пише най-отгоре. Значи аз казвам къде ще ходи и какво ще прави.
— Разбирам, сър — кимна Каз. — И веднага, щом я намеря, ще й кажа.
— Ама тя е… — Хаскел млъкна по средата на изречението и челюстта му провисна. — Беше тука бе, ей тука беше!
Каз преглътна усмивката си. Докато Пер Хаскел се пенеше, Иней се бе изкатерила безшумно по зида, потъвайки в мрака. Хаскел огледа цялата уличка, вдигна глава да огледа и покривите, но Иней отдавна я нямаше там.
— Върни я тук — озъби се Хаскел. — Веднага!
Каз вдигна рамене.
— Да се покатеря по стените? С този крак?
— Тая банда е моя, Брекер. Привидението не е твоя собственост.