— Сигурно. Нямат основание да му откажат. А и така ще са предупредени отрано да заметат под килима каквито там любовници и други тайни крият в Кацата. Все неща, които могат да излязат на светло при едно мащабно издирване.
— Босовете в Кацата няма да им се зарадват.
— Да — рече Каз, докато лодката подминаваше пясъчния нанос край Черното було, преди да се гмурне в мъглите, забулили острова. — Никой не иска търговците да си врат носа в делата му. Разбра ли в колко часа ще се събират?
— Чух готвачите да се вайкат, че трябвало да приготвят вечеря за много хора. Може да се окаже удобно за нас.
— И още как.
Разговорите по работа, без да засягат никакви други теми — това Каз и Иней го умееха най-добре. Делови отношения и толкоз. Въпреки това Каз не издържа на изкушението.
— Каза, че Ван Ек не те е наранил. А сега ми кажи истината.
Стигнали бяха до укритието на върбалака. Иней не откъсваше поглед от провисналите клони.
— Не ме нарани.
Излязоха от лодката, скриха я добре и тръгнаха по брега. Каз вървеше след Иней и чакаше търпеливо. Залязващата луна превръщаше гробището в миниатюрен град от обточени в сребърно тъмни силуети. Кокчето на Иней се беше развалило и плитката висеше на гърба й. Каз си представи как я увива около ръката си и плъзва палец по сплетените кичури. И после какво? Побърза да прогони мисълта.
На няколко метра от каменната гробница Иней спря и се загледа във валмата мъгла, обвили клоните на дърветата.
— Искаше да ми счупи краката — каза тя накрая. — Да ги размаже с чук, така че костите никога да не зараснат.
Мислите за лунна светлина и копринени коси се изпариха, погълнати от черен прилив на ярост. Каз я видя как подръпва надолу левия си ръкав да скрие белега от татуировката на Менажерията. Не знаеше подробности за преживяното там, но отлично знаеше какво е да се чувстваш безпомощен, а Ван Ек беше върнал Иней към това усещане. Явно Каз ще трябва да изобрети нов порядък от страдания, за да даде урок на самодоволния търговец.
Йеспер и Нина бяха прави. Иней имаше нужда от почивка, за да се възстанови след премеждията от последната седмица. Каз знаеше колко е силна, но знаеше и какво означава за нея да е в плен.
— Ако не си в състояние да участваш в удара…
— В състояние съм — прекъсна го тя, все още с гръб към него.
Мълчанието помежду им беше като тъмна вода. Вода, която Каз не можеше да прекоси. Не можеше да върви по тънката граница между почтеността, която Иней заслужаваше, и насилието, което тази пътека изискваше. Опиташе ли се, това би могло да убие и двама им. Не можеше да бъде друг, а само себе си — момче, което не е в състояние да предложи утеха. Затова щеше да й даде онова, което можеше да даде.
— Ще унищожа Ван Ек — тихо каза той. — Ще му причиня страдание, от което няма да се възстанови, рана, която не може да се зашие. Рана, която никога не заздравява.
— Като онази, която ти си получил?
— Да. — Беше обещание. И признание.
Тя си пое въздух треперливо. Думите излязоха като серия от изстрели, като бърза стрелба, сякаш самото им изричане я нараняваше:
— Не бях сигурна, че ще дойдеш.
За това Каз не можеше да обвини Ван Ек. Не търговецът, а той беше подхранил съмненията й с всяка студена дума и дребна жестокост.
— Ние сме твоите хора, Иней. Не оставяме приятелите си в ръцете на разни търговци.
Не този отговор искаше да й даде. Не този отговор искаше Иней.
Когато тя най-после се обърна да го погледне, в очите й гореше ярост.
— Той искаше да ми счупи краката! — каза тя с пресеклив глас, вирнала брадичка. — Би ли дошъл да ме спасиш тогава, Каз? Ако знаеше, че вече няма да се катеря по стени и да ходя по въже? Че вече няма да съм Привидението?
Мръсните ръце не би го направил. Момчето, което можеше да ги преведе живи през този удар и да вземе полагащите им се пари, това момче щеше да сложи край на мъките й с един милостив удар на ножа, да ограничи щетите и да продължи напред.
— Бих дошъл за теб — каза той и когато видя съмнението в очите й, повтори: — Бих дошъл за теб. И ако не мога да ходя, ще пълзя, и без значение колко сме зле, ти и аз, пак ще си пробием път с бой — с ножове, с пистолети. Защото това правим ние, Иней. Сражаваме се без край.
Излезе вятър. Върбите зашепнаха като стари клюкарки. Каз я гледаше в очите, видя отражението на луната в тях, два мънички сърпа светлина. Права беше да се съмнява. Дори в него. Особено в него. Предпазливостта е начинът да оцелееш.
Накрая тя кимна едва доловимо. Продължиха в мълчание към входа на гробницата. Върбите мърмореха след тях.