13. Нина
Нина се събуди доста преди зазоряване. Както обикновено, първата й съзнателна мисъл беше за парем и пак, както обикновено, нямаше апетит. Предната нощ копнежът по дрогата едва не я бе подлудил. Опитала бе да използва силата си срещу войниците кергууд и това възобнови глада за парем, отчаян глад, който я държа будна часове наред, заради който се мята в леглото и забива нокти в дланите си до кръв.
Чувстваше се зле след тежката нощ, но поне успя да стане от леглото, вероятно заради предстоящата задача и чувството за някаква непосредствена цел. Копнежът по парем беше угасил нещо в нея и понякога Нина се страхуваше, че тази искра, каквото и да беше, повече няма да припламне. Ала днес, макар да усещаше болката и в костите си, макар кожата й да беше суха като пергамент, а в устата й да имаше вкус като от мръсна фурна, Нина се чувстваше обнадеждена. Върнали си бяха Иней. Планирали бяха удар. А тя щеше да помогне на своите хора. Нищо че се наложи да изнуди Брекер за това.
Матиас вече беше станал и преглеждаше оръжията им. Нина се прозина и протегна, като изви гръб малко повече от необходимото. Той, естествено, плъзна бърз поглед по тялото й, преди да го върне засрамено върху пушката, която зареждаше. Стана й приятно. Онзи ден буквално се беше вмъкнала в леглото му. И щом Матиас не искаше да се възползва от офертата й, поне ще го накара горко да съжали за сдържаността си. Лесна работа.
Другите също бяха станали и се занимаваха с едно-друго. Всички, освен Йеспер, който още хъркаше доволно с щръкнали изпод одеялото крака. Иней правеше чай. Каз и Вилан седяха на масата и гледаха някакви чертежи, а Кювей току надничаше над раменете им и даваше по някое предложение. Нина задържа поглед върху двете шуански лица. Маниерите и дори стойката на Вилан си бяха негови и различни от оригинала, но когато не се движеше като сега, ставаше почти невъзможно да ги различиш. „Аз направих това“ — помисли си Нина. Помнеше как се люлеят фенерите в малката корабна каюта, как червеникавите къдрици на Вилан изчезват под пръстите й, заменени от гъста черна коса, как сините му очи, уплашени, но и смели на инат, стават златни и променят формата си. В спомените й случилото се беше магия, истинска магия като от приказките, които им разказваха в Малкия дворец преди заспиване. Магия, над която бе имала пълен контрол.
Иней седна до нея с две чаши горещ чай.
— Как си? — попита я тя. — Ще можеш ли да хапнеш?
— Не мисля — отговори Нина и се насили да отпие от чая. — Благодаря ти за снощи. Че ме подкрепи.
— Така беше редно. Знам какво е да те заробят и не го пожелавам на никого.
— Все пак благодаря.
— Пак заповядай, Нина Зеник. Можеш да ми се отблагодариш по обичайния начин.
— Гофрети?
— Много гофрети.
— Имаш нужда. Ван Ек да не те е държал на гладна диета?
— Не точно. Макар че в началото ми носеха храна и прочие. Сигурно с надеждата да им съдействам. Което не се случи.
— А после?
— После реши да ме изтезава.
Нина стисна юмруци.
— Ще му изтръгна червата и ще ги просна на някой мост като празнични гирлянди.
Иней се засмя, после отпусната глава на рамото й.
— Харесва ми предложението ти. Наистина. Но този дълг ще си го платя сама. — Замълча, преди да продължи: — Най-мъчителен беше страхът. А си мислех, че след Ледения палат вече нищо не може да ме уплаши.
Нина опря брадичка върху главата й.
— Зоя все казваше, че страхът е като феникс. Може хиляда пъти да изгори пред очите ти, но винаги се завръща. — Същото беше и с копнежа по парем.
Матиас застана пред тях.
— Скоро трябва да тръгваме. До изгрев-слънце остава по-малко от час.
— Ти какво точно си облякъл? — попита Нина, като местеше поглед от провисналата плетена шапка към червената вълнена жилетка, която Матиас беше навлякъл върху дрехите си.
— Каз ни осигури документи, в случай че ни спрат в равкийския квартал. Ние сме Свен и Катрин Алфсон, фйердански дезертьори, които търсят убежище в посолството на Равка.
Имаше смисъл. Ако ги спрат, Матиас не би могъл да мине за равкиец, но Нина владееше отлично фйердански и можеше да заблуди всекиго.
— Женени ли сме, Матиас? — попита тя и запърха с клепки.
Той погледна документите и свъси чело.
— Май сме брат и сестра.
Йеспер се довлече при тях, като търкаше сънено очи.
— Изобщо не е зловещо.
Нина се навъси.
— И защо ти е трябвало да ни правиш брат и сестра, Брекер?
Каз не вдигна поглед от документа, който разглеждаше.
— Защото на Спехт му беше по-лесно така, Зеник. Еднакви бащини имена и място на раждане, а и му се струва много работа покрай твоите напъни да се правиш на благородна. С минимално предизвестие при това.