— Ние изобщо не си приличаме.
— И двамата сте високи — каза Иней.
— Да, освен това и двамата нямаме хриле — сопна се Нина. — Това не значи, че приличаме на брат и сестра.
— Ами, прекрои го тогава — студено рече Каз.
Дори не направи опит да скрие предизвикателството в погледа си. Значи знаеше за затрудненията й. Естествено, че ще знае. Нищо не убягваше на Мръсните ръце.
— Не искам да ме прекроява — каза Матиас.
Което си беше самата истина, предположи Нина, но май фйерданецът се опитваше най-вече да пощади гордостта й.
— Спокойно де — каза Йеспер в опит да снижи напрежението. — Никой няма да се усъмни. Само сведете до минимум влюбените погледи и не се опипвайте на публично място.
Де тоз късмет, помисли си Нина.
— Дръж — каза Матиас и й връчи русата перука, която беше използвала за удара по Смеет, както и купчинка нагънати дрехи.
— Дано да са моя размер — каза тя сърдито.
Идеше й да се съблече насред гробницата, но Матиас току-виж припаднал от ужас, затова грабна фенер и тръгна с бърза крачка към една от страничните катакомби. Нямаше огледало, но Нина и така виждаше, че роклята е ужасно старомодна, а за малката плетена жилетчица направо нямаше думи. Когато се върна в централното помещение, Йеспер се преви на две от смях, Каз вдигна високо вежди и дори Иней се подсмихна.
— Светци — вдигна ръце Нина. — Толкова ли е зле?
Иней се изкашля.
— Ами… изглежда малко…
— Очарователна си — каза Матиас.
Нина тъкмо отваряше уста да го среже — хич не й беше до сарказъм в момента, — когато си даде сметка за изражението му. Изглеждаше така, сякаш току-що са му връчили кошница със сладки кутрета.
— Приличаш досущ на девойка от първия ден на Роенигсдйел.
— Какво е Роенигсдйел? — попита Кювей.
— Някакъв панаир — отвърна Нина. — Забравила съм. Но помня, че ядат месо от лос в огромни количества. Хайде, грамадан такъв, да тръгваме. И ако ще съм ти сестра, по-добре не ме зяпай по тоя начин.
— По какъв начин?
— Сякаш съм направена от сладолед.
— Аз не обичам сладолед.
— Матиас — каза Нина, — не знам дали е добра идея с теб да си правим компания. — Само дето не успя да скрие докрай самодоволството си. Явно ще трябва да обогати гардероба си с грозни плетива.
Черното було остана зад гърба им и те продължиха по каналите на северозапад, вливайки се в потока от лодки, които караха продукция към пазарищата около кметството. Равкийското посолство се намираше в самия край на правителствения сектор, на завет между широк завой на канала от едната страна и просторен площад от другата. Площадът навремето бил мочурище, което един предприемач решил да усвои, като го запълни и настеле, с идеята да построи на терена голям хотел с просторни градини. Уви, парите му свършили, преди да е започнал строежът. Сега площадът даваше подслон на оживен пазар, пълен с дървени сергии и големи колички, които се появяваха всяка сутрин и изчезваха привечер, преди градската стража да е започнала обиколките си. Именно тук бежанци и гости на Кетердам, нови и стари имигранти идваха да потърсят познати лица и обичаи. Кафенетата по края сервираха пелмени и осолена херинга, старци седяха на масите, отпиваха квас и четяха равкийски вестници, пристигащи в Кетердам със седмици закъснение.
Когато се озова в Кетердам, Нина се замисли дали да не потърси съдействие в равкийското посолство, но бързо се отказа. Боеше се, че ще я върнат у дома, за да отбие службата си във Втора армия. А как би могла да им обясни, че не може да се върне в Равка, преди да е освободила някак един фйердански дрюскеле, който е попаднал в затвора по фалшиво обвинение, отправено от самата нея? Оттогава рядко ходеше в Малката Равка. Болеше я да се разхожда по тези улици, които толкова приличаха на родния й дом и в същото време бяха така различни.
И въпреки всичко, когато погледът й улови златния орел на Ланцови, разперил криле на бледосин фон, сърцето й подскочи като младо конче. Пазарът й напомняше за Ос Кърво, оживения град, служил за столица на Западна Равка преди обединението — бродираните шалове и лъскавите самовари, уханието на младо агнешко, печено на шиш, тъканите вълнени шапки, очуканите пиринчени икони, които улавяха утринното слънце. Ако си затвореше очите за тесните керчски сгради с островърхите покриви, почти би могла да се престори, че е у дома. Опасна самозаблуда. По тези улици сигурност нямаше да намери.
Колкото и да я мъчеше носталгията, сега, когато с Матиас вървяха покрай амбулантни търговци и улични продавачи, Нина потръпваше от неудобство. Всичко изглеждаше толкова старомодно, така изостанало. Дори самите хора, облечени в традиционни равкийски носии, бяха като реликви от друго време, сувенири от страниците на някоя народна приказка. Защо се чувстваше така? Заради едната година в Кетердам? Нима една нищо и никаква година можеше да промени до такава степен начина, по който виждаше собствените си сънародници и начина им на живот? Абсурд. Отказваше да повярва в това.