Отърси се от мислите си и установи, че двамата с Матиас привличат неприязнени погледи. Да, равкийците страдаха от отколешни предубеждения към всичко фйерданско, но все пак… А после вдигна поглед към Матиас и въздъхна. Беше видимо притеснен, а когато Матиас се притесни, лицето му ставаше страшно. Фактът, че телосложението му напомняше на танка, с който се бяха измъкнали от Ледения палат, само утежняваше нещата.
— Матиас! — измърмори тя и го стисна за лакътя. Надяваше се отстрани жестът да изглежда приятелски, като между брат и сестра. После продължи на фйердански: — Задължително ли е да се въсиш така?
— Не се въся.
— Ние сме фйердани в Малката Равка. Изпъкваме така или иначе. Спри да се кокориш, иначе всички ще решат, че си дошъл да им разтуриш пазара. Трябва да си свършим работата, без да привличаме излишно внимание. Представи си, че си шпионин.
Той се намръщи още повече.
— Шпионажът е под достойнството на честния войник.
— Тогава си представи, че си актьор.
Той изсумтя с отвращение.
— Ходил ли си изобщо на театър? — попита Нина.
— В Дйерхолм има представления всеки сезон.
— Нека позная. Скучни пиеси, които траят по няколко часа и разказват епичните истории на древни герои?
— Много са забавни, ако искаш да знаеш. Но още не съм виждал актьор, който знае как да си държи меча.
Нина се изсмя под сурдинка.
— Какво? — попита Матиас, искрено озадачен.
— Нищо. Наистина. Нищичко. — Друг път щеше да му обясни за двусмислиците. Или пък не. Беше много по-забавен, когато ръсеше такива неща, без да се усеща.
— Какво е това? — попита той и посочи одеялото, на което един продавач беше изложил стоката си — светли парченца, по-къси и по-дълги, подредени в спретнати редици.
— Кости — каза тя. — Пръсти, кокалчета, прешлени, парченца от по-големи кости. На светци. За защита.
Матиас се стресна.
— Равкийците си носят човешки кости?
— А вие говорите с дървета. Приеми го за суеверие.
— И тези кости наистина ли са били на светци?
Тя вдигна рамене.
— Изравят ги от гробища и бойни полета. А в Равка гробища и бойни полета колкото искаш. Но ако хората искат да вярват, че носят около врата си парченце от лакътя на свети Егмонд или кутрето на света Алина…
— Кой изобщо е решил, че Алина Старкова е светица? — каза заядливо Матиас. — Тя е била могъща гришанка. Двете не са едно и също нещо.
— Сигурен ли си? — каза Нина. Усещаше, че започва да се ядосва. Едно беше сама да си мисли, че равкийските обичаи са назадничави, и съвсем друго — Матиас да й го каже. — Видях Ледения палат с очите си. Кое ти звучи по-достоверно — че е построен от богове? Или от гришани, хора с таланти, които твоят народ не разбира?
— Това е друго.
— Алина Старкова е била на нашите години, когато е станала мъченица. Била е младо момиче, но се е жертвала да спаси Равка и да унищожи Долината на смъртната сянка. Дори в твоята родина има хора, които я смятат за светица.
Матиас смръщи чело.
— Това не е…
— Само посмей да кажеш, че не е естествено, и ще накарам кучешките ти зъби да пораснат като глигански бивни.
— Сериозно ли можеш да го направиш?
— Със сигурност мога да опитам — отвърна тя с пълното съзнание че не е справедлива. За нея Равка беше родина, но за Матиас беше отколешен враг. Намерил бе начин да приеме нея, но Нина трябваше да се старае дълго и упорито, преди Матиас да приеме цяла една нация и нейната култура. — Май трябваше да дойда сама. Ако искаш, върни се при лодката и ме чакай там.
Той се вдърви моментално.
— В никакъв случай. Не знаеш какво ще завариш. Шуаните може да са се добрали вече до приятелите ти.
Нина хич и не искаше да мисли за това.
— Добре, но тогава се успокой. И докарай що-годе дружелюбна физиономия, ако обичаш.
Матиас разкърши рамене и отпусна лицето си.
— Дружелюбна, а не заспала. Просто… представи си, че хората наоколо не са хора, а малки котенца, които не трябва да уплашиш.
Този път Матиас май се засегна сериозно.