Йеспер и Вилан се качиха на баржата по обратния й път, на излизане от Кетердам. В тази посока баржата возеше имигранти, току-що слезли на пристанищата, и работници, решили да сменят градските манифактури с работа на полето. Уви, бяха се качили късно, всички пейки бяха заети и Йеспер моментално се нацупи.
— Защо да не се качим на белендската линия? — оплакал се бе той преди няколко часа. — Тя минава покрай Олендаал. Лодките по пазарната линия са мръсни и никога няма къде да седне човек.
— Защото на белендската линия ще биете на очи. Тук, в града, никой няма да ви погледне втори път… освен ако Йеспер не се нагизди с някоя от особено шарените си жилетки. Но не се сещам за друга причина шуанец и земец да пътуват из провинцията, освен че си търсят работа във ферма.
Вилан не се беше замислял колко ще бие на очи с новата си външност извън пределите на града. Но тайничко си отдъхна, когато Каз не разреши да се качат на белендската линия. Да, щяха да пътуват по-удобно, но спомените щяха да му дойдат в повече, особено днес, когато най-после щеше да види къде е погребана майка му.
— Йеспер — продължил бе Каз, — дръж си револверите скрити и очите отворени на четири. Ван Ек сигурно е разпратил хора да наблюдават основните транспортни възли, а нямаме време да подготвим фалшиви документи за Вилан. Аз ще взема корозива от една корабостроителница на Империум. Вашата основна задача е да намерите каменоломната и да вземете другия материал, който ни трябва за златната киселина. До „Света Хилде“ ще отидете само ако ви остане време.
Вилан усети, че е вирнал брадичка, а онова къкрещо и инатливо чувство взема надмощие.
— Трябва да го направя. Никога не съм ходил на гроба на майка си. Няма да напусна Керч, преди да съм се сбогувал с нея.
— На нея не й пука дали ще се сбогуваш, повярвай ми.
— Как можеш да говориш така? Помисли за собствените си родители!
— На мен Кетердам ми е майка. Родила ме е в пристанището. Печалбата ми е баща. Него почитам ежедневно. Да сте се върнали преди мръкване, или хич не се връщайте, ясно? Важи и за двама ви. Трябва ми отряд, а не сантиментални ревльовци. — И даде на Вилан парите за пътя. — Гледай ти да купиш билетите. Не искам Йеспер да свърне към някое казино за едно завъртане на рулетката.
— Тая песен взе да остарява — измърмори Йеспер.
— Ами научи нов припев.
Йеспер само поклати глава, но си личеше, че от думите на Каз го е заболяло. Сега Вилан погледна към него — облегнат на парапета и вдигнал лице със затворени очи към пролетното слънце.
— Не трябва ли да внимаваме повече? — попита Вилан, прикрил лице зад вдигнатата яка на палтото си.
Разминали се бяха на косъм с двама стражи на качване.
— Вече сме извън града. Спокойно.
Вилан хвърли поглед през рамо.
— Уплаших се, че ще претърсят лодката.
Йеспер отвори едното си око и каза:
— И да забавят трафика? Ван Ек вече създава проблеми на пристанищата. Ако задръсти и речния трафик, ще има бунтове.
— Защо?
— Ами, огледай се. Фермите имат нужда от работници. Фабриките също. Търпението на Керч си има граници, дори заради похитено богаташко синче. Търговията си иска своето.
Вилан положи усилие да се успокои, даже разкопча грозното палто от груботъкан плат, което Каз му беше осигурил.
— Той откъде взема всички тези дрехи и униформи, между другото? Има гигантски гардероб някъде или какво?
— Ела насам.
Вилан се приближи предпазливо. Йеспер посегна към яката му, обърна я и я издърпа, колкото Вилан да я види, ако завърти глава. В основата й беше прикачена синя панделка.
— Това е нещо като етикет, с който актьорите бележат костюмите си — обясни Йеспер. — Този е бил на… Йозеп Кикерт. О, знам го, добър е. Гледах го в „Лудия се жени“.
— Значи са театрални костюми?
Йеспер нагласи яката и бръсна с пръсти тила на Вилан.
— Да. Каз си има начин да влиза тайно в гардеробната на Държавната опера. Прави го от години. Оттам взема каквото му трябва и винаги го връща, след като приключим с удара. Така, ако градската стража претърси Ребрата, няма да намери фалшиви униформи или ливреи.
Звучи логично, помисли си Вилан. Загледа се в слънчевите зайчета по водата, после сведе очи към парапета и каза:
— Благодаря ти, че се съгласи да дойдеш с мен днес.
— Каз никога не би те пуснал сам. Освен това съм ти задължен. Ти дойде с мен в университета да се срещна с баща си, а после се намеси, когато той взе да задава твърде много въпроси.