— Не обичам да лъжа.
Йеспер опря лакти на парапета и се загледа в обраслите с трева брегове на широкия канал.
— Тогава защо го направи?
Вилан нямаше представа защо е измислил онази луда история как бил подмамил Йеспер да инвестира в съмнителна сделка. Отворил беше уста, без дори да знае какво ще излезе оттам. Но просто не издържаше да гледа повече Йеспер — самоуверения, вечно усмихнат Йеспер — с онази безпомощна физиономия, нито ужасната смесица от надежда и страх в очите на Колм Фейхи, докато чакаше отговор от сина си. Всичко това твърде много му напомняше за собствения му баща от времето, когато все още се надяваше, че Вилан може да бъде излекуван или поправен. Не искаше да види как тревогата в очите на господин Фейхи прераства в гняв.
Сега сви рамене.
— Става ми навик да те спасявам. Като един вид упражнение.
Йеспер избухна в смях, а Вилан погледна уплашено през рамо. Сега вече със сигурност щяха да привлекат вниманието.
Но веселието на Йеспер не трая дълго. Той се размърда край парапета, разтърка с ръка тила си, после взе да мачка ръба на меката шапка. Беше в постоянно движение като хилав часовников механизъм, захранван от невидима енергия. Само дето часовниците бяха простички механизми, за разлика от пружинките и колелцата, които задвижваха Йеспер. Тях Вилан още не можеше да разгадае.
Накрая Йеспер каза:
— Днес трябваше да ида да го видя.
Вилан знаеше, че говори за баща си.
— Защо не отиде?
— Защото нямам представа какво да му кажа.
— За истината и дума не може да става, така ли?
— Да речем, че предпочитам да я заобиколя.
Вилан се загледа отново във водата. Започнал бе да мисли за Йеспер като за човек безстрашен, но може би да си храбър не беше същото като да не се страхуваш.
— Не може вечно да бягаш от това.
— О, само гледай.
Още един чифлик се изниза покрай тях, бял силует в леката утринна мъгла, с широки лехи от лалета и кремове в нивите наоколо. Може би Йеспер наистина би могъл да продължи така. Да бяга. Ако Каз и занапред им осигуряваше големи удари и невероятни приключения, може би Йеспер би могъл винаги да е на една крачка пред съдбата.
— Трябваше да купя цветя — каза Вилан. — Или нещо друго, което да й занеса.
— Може да наберем по пътя — каза Йеспер и Вилан усети настървението, с което дангалакът се хвана за тази смяна на темата. — Помниш ли я?
Вилан поклати глава.
— Помня косата й. На вълни в най-красивия червено-златист цвят.
— Като твоята, значи — каза Йеспер. — Преди.
Вилан усети как страните му се сгорещяват без видима причина. Така де, Йеспер просто изтъкваше простичък факт. Изкашля се и продължи:
— Обичаше изкуството и музиката. Помня как седя до нея пред рояла. Но може и да е било с някоя от бавачките. — Вилан вдигна рамене. — А после тя се разболя и замина за провинцията, където въздухът бил добър за дробовете й. Повече не я видях.
— А погребението?
— Баща ми каза, че са я погребали в болницата. И толкоз. Спря да говори за нея. Казваше, че нямало смисъл да се връщаш към миналото. Не знам. Мисля, че я е обичал истински. Караха се постоянно, често заради мен, но помня, че имаха и добри моменти, смееха се много.
— Трудно ми е да си представя как баща ти се смее. Или да се усмихва дори. Е, освен ако не потрива ръце и не се киска над купчина злато.
— Той не е толкова лош.
— Опита се да те убие.
— Не, унищожи кораба ни. Евентуалната ми смърт при корабокрушението щеше да е допълнителен бонус.
Това не беше съвсем вярно, разбира се. Йеспер не беше единственият, който бягаше на крачка пред демоните си.
— Е, значи си напълно прав — каза Йеспер. — Той изобщо не е лош. Сигурно има основателни причини да крие от теб къде е погребана майка ти.
Вилан подръпна един конец от разшития подгъв на ръкава си.
— Вината не беше само негова. Помня, че беше тъжен през повечето време. Тъжен и отнесен. А скоро след това стана ясно, че аз не съм… че не отговарям на очакванията му.
— На колко си бил тогава?
— Осем, може би… Научил се бях да крия проблема си.
— Как?
Бегла усмивка разтегли устните на Вилан.
— Той ми четеше или молех някоя от бавачките и запомнях всичко. Дори знаех кога точно да отгръщам страницата.
— Колко си можел да наизустиш?
— О, много. Един вид превръщах думите в музика, като песни в главата си. И сега го правя понякога. Казвам, че не мога да разчета нечий почерк и моля да ми прочетат написаното на глас. Превръщам го в мелодия и то си стои в главата ми, докато не ми потрябва.