— Това умение май няма как да се приложи в казиното. В броенето на карти.
— Може и да може. Но няма да го направя.
— Какъв пропилян талант!
— Точно пък ти ще ми говориш за пропилени таланти.
Йеспер се навъси.
— Хайде да се насладим на пейзажа.
Нямаше много за гледане. Вилан изведнъж си даде сметка колко е уморен. Не беше свикнал да живее в постоянен страх, да прескача от една тревога към следващата.
Прииска му се да разкаже на Йеспер как е започнало всичко това. Щеше ли да намери облекчение, ако извадеше наяве онази срамна история? Но дълбоко в себе си предпочиташе Йеспер и другите да вярват, че е избягал от дома на баща си с ясното намерение да се установи в Кацата, че сам е избрал този начин на живот.
Вилан растеше и с всеки изминал ден Ян ван Ек му даваше все по-ясно да разбере, че за него няма място в дома му, особено след като Алис се появи в живота им. Не го искаше в къщата си, но явно и не знаеше къде да го дене. И току подхвърляше по нещо обидно, всяка реплика по-остра от предишната.
„Няма как да те изпратя в семинарията, защото не можеш да четеш.“
„Никъде не мога да те дам за чирак, защото ще стане ясно, че си дефектен.“
„Ти си като бързо разваляща се храна. Дори на рафта в килера не мога да те сложа, защото ще се развониш.“
А после, преди половин година, баща му го извика в кабинета си.
— Осигурих ти място в музикалното училище в Беленд. Погрижил съм се там да те чака твой личен секретар, който ще се занимава с кореспонденцията и другите неща, които не са ти по силите. Всичко това е нелепо прахосване на пари и време, но съм длъжен да го преглътна.
— Колко ще остана там? — попита Вилан.
Баща му сви рамене.
— Колкото е необходимо хората да забравят, че съм имал син. О, не ме гледай като сритано пале, Вилан. Не съм жесток с теб, а откровен. Така е най-добре и за двама ни. Ти ще си спестиш обречените усилия да поемеш задълженията, които ти се полагат като мой наследник, а аз ще си спестя неудобството от провала ти.
„Отнасям се към теб така, както ще се отнесе светът.“ Все това повтаряше баща му. Кой друг би бил толкова откровен с него? Кой друг би го обичал толкова, че да му каже истината? Вилан имаше и щастливи спомени с него — как му чете приказки за гори, пълни с вещици, и реки, които говорят. Ян ван Ек се беше постарал да отгледа достоен син и щом не е успял, значи вината е на Вилан. Да, сигурно изглеждал жесток отстрани, казваше той, но защитавал не само себе си и империята Ван Ек, а и самия Вилан.
И всичко, което казваше, звучеше логично. Не би могъл да повери богатството си на Вилан, защото щял да бъде лесна плячка за всеки мошеник. Не би могъл да го изпрати в университет, защото там щял да стане за посмешище. „Така е най-добре и за двама ни.“ Бащиният ад беше неприятен, но не той, а логиката му преследваше Вилан — онзи практичен, нетърпящ възражение глас, който проговаряше в главата му при всеки опит да усвои нещо ново или да се пробва отново с четенето.
Заболя го, че го отпращат така, но Вилан все още хранеше надежда. Перспективата да живее в Беленд изглеждаше направо вълшебна. Не знаеше много за него, освен че е вторият най-стар град в Керч и се намира на брега на река Дроомбелд. Там щеше да е далече от баща си и неговия приятелски кръг. Ван Ек беше често срещано име и в Беленд, толкова далече от столицата, никой нямаше да свърже фамилията му с кетердамските търговци.
Баща му му връчи запечатан плик и малка пачка пари за пътни разноски.
— Това са ти документите за записването и достатъчно пари да стигнеш до Беленд. Като стигнеш там, накарай секретаря си да отиде при касиера на академията. Отворил съм сметка на твое име. Уредил съм ти и придружители за речната баржа.
Вилан усети как се изчервява от смущение.
— Мога да стигна до Беленд.
— Никога не си пътувал извън Кетердам сам и точно сега няма да започваш. Мигсон и Приор имат да ми свършат една работа в Беленд и ти ще пътуваш с тях. Ще те изпратят до академията и ще изчакат да се настаниш. Ясно ли е?
Ясно му беше. Дори на лодка не можеше да се качи сам.
Но стигнеше ли в Беленд, нещата щяха да се променят. Вилан събра малко багаж в един куфар, дрехи и няколко други неща, които щяха да му трябват, преди сандъците му да пристигнат в пансиона на академията. Взе и ноти с любимата си музика. Ако проумяваше буквите толкова лесно, колкото нотите, проблемите му нямаше да съществуват. След като баща му спря да му чете, Вилан намери приказки в музиката, истории, които се разгръщаха под пръстите му — той ги пишеше сам с всяка изсвирена нота. Прибра флейтата си в раницата, ако му се досвири по време на пътуването.