Сбогува се с Алис набързо, като избягваше да я поглежда в очите. Тя беше добро момиче, но точно в това беше проблемът — разликата им беше само няколко години. Вилан не разбираше как баща му може да се разхожда по улиците под ръка с нея, без да се черви от срам. Но Алис май нямаше нищо против, защото край нея баща му се превръщаше в човека, когото Вилан помнеше от детството си — мил, щедър, търпелив.
Дори и сега Вилан не можеше да посочи точния момент, когато баща му се беше отказал от него. Промяната бе настъпила постепенно. Търпението му беше излиняло като златен слой върху друг, неблагороден метал, и когато това стана, Ян ван Ек се превърна в различен човек — груб, суров и нервен.
— Дойдох да ти кажа довиждане и да ти пожелая всичко най-хубаво — каза Вилан на Алис.
Тя седеше в салона си, а териерът дремеше в краката й.
— Защо, заминаваш ли? — попита тя, след като вдигна очи от пошивката си и видя раницата му.
Подгъваше пердета. Керчските жени, дори богатите, не се занимаваха с лекомислени неща като бродерия и гоблени. Гезен предпочиташе да го почитат с дейности, от които има практическа полза.
— Отивам в музикалното училище в Беленд.
— О, това е чудесно! — извика Алис. — Провинцията толкова ми липсва. Чистият въздух ще ти хареса и ще си намериш много приятели. — После остави пердето и го целуна и по двете бузи. — Ще се върнеш за празниците, нали?
— Вероятно — каза Вилан, макар да знаеше, че няма да се върне.
Баща му искаше от него да изчезне, значи така и щеше да стане.
— Ще замесим питата заедно — каза Алис. — Ти ще ми разкажеш за приключенията си, а скоро ще си имаме и ново приятелче в игрите. — И потупа с щастлива усмивка корема си.
В първия миг Вилан не разбра какво има предвид, а после само стоеше като истукан, стискаше дръжката на куфара си, кимаше с глава и се усмихваше механично, докато Алис дрънкаше за предстоящите празници. Беше бременна. Затова баща му го отпращаше. Ян ван Ек щеше да се сдобие с нов наследник, достоен. И Вилан вече не му трябваше. Той щеше да изчезне от полезрението на Кетердам, да си намери работа другаде и след време никой няма да вдигне вежда дори когато детето на Алис започне да се готви за наследник на империята Ван Ек.
„Колкото е необходимо хората да забравят, че съм имал син.“ Явно не е било поредната обида.
Мигсон и Приор пристигнаха в осем камбани да вземат Вилан. Никой не излезе да го изпрати, вратата на бащиния му кабинет си остана затворена. Вилан стисна зъби и не почука. Нямаше да се моли за огризки от обичта му, както териерът на Алис се молеше за лакомства.
Хората на баща му бяха облечени в тъмни костюми като всички търговци и почти не говореха по пътя към доковете. Купиха билети за белендската линия, а щом се качиха на ферибота и седнаха, Мигсон отвори вестник, а Приор се облегна назад, нагласи шапката над челото си и притвори очи. Вилан нямаше представа дали е заспал, или го наблюдава изпод клепачи като някой сънлив гущер.
Почти нямаше други пътници толкова късно вечерта. Някои дремеха в задушната каюта, други вечеряха с храната, която си бяха донесли — кифли с шунка и термоси с кафе, стиснати между коленете.
Вилан знаеше, че няма да заспи, затова излезе от голямата кабина и отиде на носа. Зимният въздух хапеше неприятно, вятърът носеше силна воня от кланиците в покрайнините на Кетердам. От миризмата му се повдигна, но той стисна зъби и не се върна в кабината. Скоро светлините на града щяха да се стопят и фериботът щеше да навлезе в провинцията. Жалко че не пътуваха през деня. Хубаво би било да види вятърните мелници, изправили снага като бдителни стражи над нивите, и овцете по пасищата. Вилан въздъхна, потръпна въпреки палтото си и нагласи по-удобно презрамката на раницата. Добре би било да поспи малко. Така ще се събуди рано на следващата сутрин и ще види изгрева.
Обърна се и подскочи стреснато. Мигсон и Приор стояха на крачка от него.
— Извинете — каза Вилан, — аз…
А после Приор го стисна за гърлото.
Вилан извика. Е, опита се да извика, но от гърлото му излезе само кудкудякане. Задраска с пръсти по ръцете на Приор, но хватката му беше желязна, а натискът — безмилостен. Мъжът беше висок и месест, толкова по-едър от него, че Вилан усети как стъпалата му се отлепят от палубата, когато онзи го притисна към парапета.
Лицето на Приор беше безразлично, отегчено почти, и Вилан разбра, че никога няма да стигне до академията в Беленд. Че музикалното училище никога не е влизало в плановете на баща му. Не е наемал секретар. Не е отварял сметка. Никой не го чакаше там. А документите за записване в джоба му сигурно бяха някаква стара кореспонденция от кабинета на баща му. Ван Ек знаеше, че Вилан не би могъл да ги прочете. Не, Вилан щеше да изчезне буквално. Точно това е искал баща му от доста време насам и сега беше наел тези мъже да му свършат мръсната работа. Баща му, който му беше чел приказки преди лягане и му беше носил чай от лайка, когато се разболя от онази лоша треска. „Колкото е необходимо хората да забравят, че съм имал син.“ Баща му щеше да го заличи от счетоводните си тефтери като сгрешена сметка, като отписан разход. И балансът отново щеше да му излезе.