Черни петна затанцуваха пред очите му. Стори му се, че чува музика.
— Ей, вие там? Какво става?
Гласът идваше сякаш от много далече. Приор отпусна хватката си едва доловимо. Вилан усети палубата под пръстите на краката си.
— А, нищо — каза Мигсон и се обърна към непознатия. — Хванахме този тип да рови в багажа на пътниците.
Вилан издаде задавен звук.
— Ами аз да… да повикам ли градската стража? В кабината има двама офицери.
— Вече казахме на капитана — обясни Мигсон. — Още на следващата спирка ще го предадем на стражата.
— Е, радвам се, че сте проявили такава бдителност, момчета — каза непознатият и се обърна да си ходи.
Фериботът се разлюля леко. Вилан знаеше, че трябва да направи нещо сега, веднага. Бутна Приор с всички сили, а после, преди куражът да го е напуснал, се метна през парапета и цопна в мътните води на канала.
Плуваше трескаво. Още беше замаян, гърлото го болеше ужасно. А после чу силен плисък и с ужас разбра, че един от убийците се е хвърлил след него. Така де, ако Вилан се появеше жив и здрав някъде, наемниците нямаше да си получат платата.
Намали темпото в полза на тишината, опитваше се да мисли. Вместо да се отправи към брега, както настояваше замръзващото му тяло, той се гмурна под една пазарска баржа, изскочи от другата й страна и заплува успоредно с нея за прикритие. Раницата го дърпаше надолу, но сърце не му даваше да я захвърли. „Нещата ми — мислеше си трескаво той. — Флейтата ми.“ Не спря да плува дори когато въздухът задра в дробовете му, а крайниците му изтръпнаха. Трябваше да продължи напред, да увеличи разстоянието между себе си и бащините си наемници.
Уви, много скоро силите му свършиха и той си даде сметка, че вече не плува, а само дращи по водата на едно място. Ако не стигнеше до брега, щеше да се удави. Свърна кучешката към сенките на някакъв мост, изпълзя от канала и се сви на топка, мокър и треперещ във вледеняващия студ. Гърлото го дереше при всяко преглъщане, а всеки плисък го изпълваше с подновен ужас и с представата как Приор идва да довърши започнатото.
Трябваше да измисли някакъв план, но мислите се щураха накъсани в главата му. Бръкна в джобовете на панталона си. Парите, които Ван Ек му беше дал, още бяха там. Мокри, разбира се, но щяха да изсъхнат. Къде би могъл да отиде обаче? Парите нямаше да му стигнат да се скрие достатъчно навътре в провинцията, а ако баща му изпратеше хора да го търсят, лесно щяха да му хванат дирите. Не, трябваше да отиде на място, където баща му не би се сетил да го търси. Крайниците му тежаха като олово, студът отстъпваше пред дълбоко изтощение. Боеше се, че затвори ли очи, повече никога няма да ги отвори отново.
Накрая просто стана и тръгна. Пое на север през града, по-далече от кланиците, мина по улиците на тих жилищен квартал, където живееха дребни търговци, и продължи нататък. Улиците ставаха все по-криви и тесни, толкова тесни, че скоро сградите надвиснаха над главата му. Въпреки късния час навсякъде светеше — прозорците, витрините. Музика звучеше от порутени кафенета, в пресечките се виждаха притиснати тела.
— Някой да не те е напляскал, хлапе? — извика му от една пейка старец с липсващи зъби.
— О, аз с удоволствие ще го напляскам! — пропя жена, облегнала се на едно стълбище.
Попаднал бе в Кацата. Вилан беше роден в Кетердам и смяташе, че познава града, но никога не беше идвал тук. Никой не би му позволил да дойде. Не беше му хрумвало да поиска разрешение. Баща му наричаше Кацата „мръсна дупка на пороци и богохулство“ и „срам за града“. Вилан беше чувал, че е лабиринт от тъмни улички и тайни проходи. Място, където местните обличаха костюми и вършеха мръсотии, където чужденците се стичаха в търсене на забранени удоволствия, където хората идваха и си отиваха като морски прилив. Идеалното място да изчезнеш.
И наистина се оказа така… докато не пристигна първото писмо от баща му.
Вилан се стресна — Йеспер го дърпаше за ръкава.
— Тук слизаме, търговче. Живни малко.