Слязоха на празния док при Олендаал, изкачиха се по насипа и се озоваха на заспал селски път.
Йеспер се огледа.
— Това място ми напомня за дома. Ниви, докъдето ти стига погледът, чист въздух и пълна тишина, ако не броиш пчелите. — Потръпна. — Отвратително.
Вървяха и беряха цветя покрай пътя. Докато стигнаха до главната улица, вече имаха голям букет.
— И сега какво, ще питаме къде е каменоломната? — каза Йеспер.
Вилан се изкашля.
— Не. Ще питаме къде е селският магазин.
— Но ти каза на Каз, че минералът…
— Има го във всички бои и емайлови покрития. Просто ми трябваше правдоподобно извинение да дойда в Олендаал.
— Вилан ван Ек, ти си излъгал Каз Брекер! — Йеспер притисна длан към гърдите си. — И ти се е разминало! Даваш ли уроци?
На Вилан му стана приятно… докато не си представи как Каз разкрива малката му измама. Почувства се като онзи път, когато си пийна бренди, за да го опита на вкус, и после си повърна вечерята върху обувките.
Откриха селския магазин на главната улица и купиха необходимото. На излизане някакъв мъж, товарещ стока на каруца, им махна.
— Момчета, търсите ли работа? — попита той, но ентусиазмът му бързо увехна. — Макар че, като ви гледам, няма да изкарате цял ден на полето.
— Ще се изненадаш — каза Йеспер. — Главихме се за една работа в „Света Хилде“.
Вилан чакаше напрегнат, но мъжът само кимна.
— За ремонта на болницата?
— Да — отвърна без грам колебание Йеспер.
— Приятелят ти май не е от приказливите.
— Шуанец — рече Йеспер и сви рамене.
Мъжът изсумтя нещо в знак на съгласие и каза:
— Качвайте се. Аз отивам в каменоломната. Ще ви хвърля до портите. Цветята за какво са?
— Той си има момиче в „Света Хилде“.
— Сериозно? Егати и момичето.
— Нали? Има ужасен вкус за фусти.
Вилан се замисли дали да не бутне Йеспер от каруцата.
От двете страни на черния път се редяха ниви с пшеница и ечемик, равна земя с по някоя плевня и вятърна мелница на хоризонта. Каруцата се движеше бързо. „Твърде бързо“ — помисли си Вилан, когато пропаднаха в поредния дълбок коловоз, и изгрухтя.
— От дъждовете е — обясни фермерът. — Още не са посипали пътя с пясък.
— Няма проблем — каза Йеспер и примижа при следващото силно друсване. — Не държа особено на далака си.
Фермерът се разсмя.
— Нищо бе, полезно е! Раздвижва черния дроб!
Вилан се хвана за хълбока. По-добре да беше изритал Йеспер от каруцата и сам да беше скочил след него. За техен късмет след има-няма километър каруцата забави ход пред две каменни колони в началото на дълга, посипана с чакъл алея.
— Аз съм дотук — каза фермерът. — Нататък не отивам и пари да ми дават. Голяма мъка. Когато вятърът духа откъм болницата, даже от пътя се чуват смях и писъци.
Йеспер и Вилан се спогледаха.
— Да не казваш, че има духове? — попита Йеспер.
— Хич не бих се изненадал.
Благодариха му и слязоха от каруцата.
— Като приключите тук, продължете още три километра по пътя — каза им каруцарят. — Имам едни ниви, дето трябва да се обърнат. По пет крюге на ден и ще спите в плевнята, вместо на полето.
— Звучи обещаващо — каза Йеспер и му махна, но щом свърнаха по чакълестата алея към църквата, изсумтя и добави: — Ще се върнем пеша. Май си натъртих ребро.
Изчакаха каруцата да се скрие от погледа, после съблякоха палтата си, махнаха шапките и скриха всичко зад един пън. Отдолу, по предложение на Каз, бяха с тъмни костюми.
— Кажете, че ви праща Корнелис Смеет — обяснил бе той. — По заръка на Ван Ек, уж да проверите дали се грижат добре за гроба на съпругата му.
— Защо? — попитал бе Вилан.
— Защото, ако кажеш, че си син на Ван Ек, никой няма да ти повярва.
Покрай алеята се редяха тополи, а щом изкачиха нанагорнището, видяха и самата църква — три етажа от бял камък с изящно стълбище към сводеста врата. Чакълът отпред беше чист и заравнен, отстрани имаше подрязани живи плетове.
— Не ми прилича на църква — каза Йеспер.
— Може преди да е било манастир или училище — предположи Вилан. Чакълът хрущеше под обувките му. — Йеспер, ти помниш ли майка си?
Виждал бе всякакви усмивки върху лицето на Йеспер, но тази сега беше нова — бавна и свидна като печеливша ръка карти.
— Да — каза накрая той. — Тя ме научи да стрелям.
Вилан искаше да му зададе още куп въпроси, но колкото повече наближаваха църквата, толкова по-безредни ставаха мислите му. Вляво от зданието имаше беседка, обрасла с цъфнала глициния, и сладкият аромат на лилавите цветчета пропиваше пролетния въздух. Вдясно, от другата страна на полянката около църквата, се издигаха порта от ковано желязо и ограда около гробището. В центъра му имаше висока каменна фигура на жена — вероятно на света Хилде, предположи Вилан.