— Това трябва да е гробището — каза той, стиснал до болка букета от полски цветя.
„Какво правя тук?“ Дежурният въпрос. И дежурната липса на отговор. Каз е бил прав. Това беше глупаво и сантиментално. Каква полза да застане пред надгробна плоча с майчиното му име? Дори не би могъл да го прочете. Но пък така или иначе бяха тук…
— Йеспер… — започна той, но в същия миг жена със сиви работни дрехи се появи иззад ъгъла. Буташе ръчна количка, натоварена с пръст.
— Гоед морген — извика им тя. — Мога ли да ви помогна?
— Добрутро и на вас — рече с усмивка Йеспер. — Прашат ни от канцеларията на Корнелис Смеет.
Жената свъси вежди и Вилан побърза да поясни:
— От името на почитаемия съветник Ян ван Ек.
Жената явно не забеляза пресекването в гласа му, защото челото й се заглади и усмивка разтегли лицето й. Бузите й бяха кръгли и румени.
— А, да. Разбира се. Но съм малко изненадана, честно казано. Господин Ван Ек е изключително щедър към нас, но рядко го виждаме. Всичко е наред, надявам се?
— Напълно! — каза Вилан.
— Нова политика, нищо повече — допълни Йеспер. — Чудят се каква работа да ни измислят.
— Винаги е така. — Жената пак се усмихна. — Виждам, че носите цветя.
Вилан сведе поглед към букета. Стори му се някак малък и опърпан.
— Ние… да.
Жената изтри ръце в безформената си престилка и каза:
— Хайде, ще ви заведа при нея.
Но вместо да поеме към гробището, тръгна към входа на зданието. Йеспер вдигна рамене и двамата я последваха. Качваха се по стълбите към вратата, когато студени тръпки полазиха по гръбнака на Вилан.
— Йеспер — прошепна той. — Прозорците са с решетки.
— Палави монаси? — отвърна тихо Йеспер, но на лицето му нямаше усмивка.
Фоайето беше с висок таван, а подът беше облицован с чисти бели плочки с ръчно рисувани сини лалета. Такава църква Вилан не беше виждал. И беше толкова тихо, че да ти спре сърцето. В ъгъла имаше голямо писалище, а на плота му се кипреше ваза с клонки от глицинията, която цъфтеше навън. Вилан вдиша дълбоко. Ароматът го успокои.
Жената отключи един висок шкаф, пълен с папки, и измъкна една доста дебела.
— Ето, Мария Хендрикс. Както виждате, всичко е наред. Може да погледнете какво сме вписали, а ние ще я подготвим. Ако ни уведомите навреме следващия път, няма да чакате.
Вилан съумя някак да кимне. Ледена пот избиваше по цялото му тяло.
Жената извади голяма връзка с ключове от шкафа и отключи една от бледосините врати по протежение на фоайето. Вилан я чу как заключва от другата страна. Остави букетчето на бюрото. Тънките стъбълца бяха пречупени. Явно ги е стискал твърде силно.
— Какво е това място? — каза той. — И какво имаше предвид, че щяла да я „подготви“? — Сърцето му прескачаше в гърдите като развален метроном.
Йеспер разгръщаше папката и плъзгаше очи по страниците.
Вилан погледна над рамото му и усети неудържим пристъп на безнадеждна, задушаваща паника. Думите бяха безсмислени драсканици, черна маса от дългокраки паяци. Не можеше да диша.
— Йеспер, моля те — изграчи той. — Прочети ми какво пише.
— Извинявай — стресна се Йеспер. — Съвсем забравих, че… Виж…
Вилан го гледаше втренчено в лицето, но не разбираше какво вижда там — тъга, може би, объркване?
— Вилан… мисля, че майка ти е жива.
— Не е възможно!
— Баща ти е уредил да я затворят.
Вилан поклати глава. Не можеше да бъде.
— Тя се разболя. Инфекция на дробовете…
— Тук пише, че е дал показания. Твърди, че съпругата му страда от истерия, параноя и мания за преследване.
— Не може да е жива. Той… той се ожени повторно. Ами Алис?
— Изглежда е убедил съда, че майка ти е луда, и е използвал това като основание да получи развод. Това не е църква, Вилан. Това е лудница.
„Света Хилде.“ Баща му изпращаше пари на институцията ежегодно, но не като вид благотворителност. „Плаща за издръжката й. И за мълчанието на персонала.“ Зави му се свят, помещението се завъртя около него.
Йеспер го завлече до стола зад бюрото и натисна раменете му надолу.
— Сложи глава между коленете си и гледай към пода. Дишай.
Вилан вдиша, после издиша, вперил поглед в изящните сини лалета, затворени в белите керамични плочки.
— Какво друго пише?
— Трябва да се овладееш, иначе ще разберат, че нещо не е наред.
— Какво друго пише?!