Йеспер въздъхна шумно и отново разлисти папката.
— Кучият му син — изсъска той след малко. — Има копие от пълномощно.
Вилан не отделяше поглед от белите плочки.
— Какво? Какво пише в пълномощното?
Йеспер започна да чете:
— „Този документ, под всевиждащия поглед на Гезен и в съгласие с човешките закони, приети и спазвани от съдилищата на Керч и неговия Съвет на търговиите, удостоверява прехвърлянето на правото за разпореждане с цялата собственост, движима и недвижима, на Мария Хендрикс към Ян ван Ек, която той да управлява по свое усмотрение, докато Мария Хендрикс не бъде обявена за способна да управлява отново собствените си дела.“
— Прехвърляне на цялата собственост — повтори Вилан.
„Какво правя тук? Какво правя аз тук? Какво прави тя тук?“
Ключът се превъртя в ключалката на бледосинята врата и жената — медицинската сестра, поправи се мислено Вилан — се появи във фоайето, като приглаждаше престилката на униформата си.
— Готови сме — каза тя. — Днес е доста кротка. Вие добре ли сте?
— На приятеля ми му прилоша малко. От слънцето сигурно. По цял ден висим в канцеларията на господин Смеет и не сме свикнали. Дали ще може чаша вода?
— Разбира се! — каза сестрата. — Горкичкият, наистина изглежда зле.
И се скри отново зад вратата, като не пропусна да заключи. „Внимава пациентите да не избягат.“
Йеспер клекна пред Вилан и сложи ръце на раменете му.
— Чуй ме. Трябва да се стегнеш. Ще можеш ли? Или искаш да си тръгнем? Ще й кажа, че не ти е добре. Или може само аз да вляза и… Или да дойдем друг път…
Вилан си пое дълбоко въздух през носа. Не можеше да проумее случващото се, да осмисли причините, последствията. „Значи ще караш стъпка по стъпка.“ На тази техника го беше научил един от частните учители с надеждата така Вилан да преодолее страха си при вида на цяла страница печатен текст. Тогава техниката не сработи, сигурно защото баща му му висеше на главата, но по-късно Вилан я прилагаше редовно за други неща. „Стъпка по стъпка. Стани.“ Той стана. „Добре си.“
— Добре съм — каза на глас. — Оставаме.
Само в това беше напълно сигурен.
Когато сестрата се върна, той взе чашата, благодари й и пи. После с Йеспер я последваха през бледосинята врата. Вилан не намери сили да събере смачканите полски цветя, пръснати по бюрото. „Стъпка по стъпка.“
Минаха покрай заключени врати, покрай нещо като гимнастически салон. Отнякъде долетя стенание. В една просторна стая две жени играеха настолна игра.
„Майка ми е мъртва. Мъртва е.“ Но знаеше, че не е вярно. Знаеше.
Накрая сестрата ги отведе до остъклена веранда от западната страна на сградата, обляна от топлите лъчи на следобедното слънце. През остъклението се виждаше зелената морава, както и гробището отвъд. Хубаво помещение с излъскани до блясък плочки. До прозореца имаше статив с платно и наченки на пейзаж. И тогава един спомен го заля — майка му стои пред статив в задната градина на къщата им, от боите мирише на ленено масло, чисти четки в празна чаша, погледът й зареян преценяващо към навеса за лодки и канала отзад.
— Тя рисува — каза Вилан с равен глас.
— О, постоянно — отвърна бодро сестрата. — Чудесна художничка е нашата Мария.
Жена седеше на инвалидна количка, провесила сънливо глава, тесните й рамене наметнати с одеяло. Имаше бръчки по лицето, косата й беше с повехнал кехлибарен цвят, прошарена на места. „Моята коса би била такава — осъзна Вилан, — ако изсветлее на слънце.“ Заля го облекчение. Тази жена беше твърде стара, не можеше да е майка му. Но после тя вдигна глава и отвори очи. И те бяха с ясния лешников цвят, който Вилан помнеше, непроменени, несломени.
— Имате посетители, госпожице Хендрикс.
Устните й се раздвижиха, но Вилан не чу какво казва.
Погледна ги с ясен поглед. А после изражението й се разколеба, изгуби концентрацията си.
— Аз… познаваме ли се?
Гърлото му се стегна болезнено. „Щеше ли да ме познаеш — зачуди се той, — ако още изглеждах като сина ти?“ Успя да поклати глава.
— Да, срещали сме се… но беше много отдавна — каза той. — Бях малко дете тогава.
Тя си затананика тихо и зарея поглед към моравата навън.
Вилан се обърна безпомощно към Йеспер. Не беше готов за това. Неговата майка беше мъртва, отдавна погребана в земята, прах при прахта.
Йеспер го хвана нежно за ръката и го поведе към инвалидната количка.
— Имаме един час, преди да тръгнем обратно — тихо каза той. — Поговори с нея.
— За какво?
— Помниш ли какво каза на Каз? Че не знаем какво ни чака зад ъгъла? И че имаме само настоящето? — После се обърна и отиде при сестрата, която прибираше боите. — Простете, госпожице… за свой срам не запомних името ви…