Тя се усмихна, бузите й — румени и кръгли като захаросани ябълки.
— Бетйе.
— Прекрасно име за прекрасно момиче. Господин Смеет заръча да разгледам вашето чудесно заведение. Дали не бихте ме развели набързо?
Тя се поколеба и хвърли поглед към Вилан.
— Не се безпокойте за нас — успя да изграчи той с глас, който прозвуча твърде силно и фалшиво в собствените му уши. — Просто ще й задам няколко рутинни въпроса. Част от новата ни политика.
Сестрата удостои Йеспер с широка усмивка.
— Е, тогава ще ви разведа да разгледате.
Вилан впери очи в майка си, мислите му препускаха сред врява от дисхармонични акорди. Бяха й отрязали косата къса. Опитваше се да си я представи по-млада, в хубавата тъмна рокля на търговска съпруга, с бяла якичка от плетена дантела, косата й гъста и ярка, сплетена на сложна прическа от камериерката.
— Здравей — промълви той.
— За парите ми ли си дошъл? Аз нямам пари.
— И аз — отрони Вилан.
Не разпознаваше майка си в тази жена и все пак… имаше нещо в начина, по който килваше глава настрани, в стойката й, в изправения гръб. Сякаш седеше пред пианото.
— Обичаш ли музиката? — попита той.
Тя кимна.
— Да, но тук няма много музика.
Вилан измъкна флейтата изпод ризата си. Пътувал бе така цял ден, прибрал я до сърцето си като някаква тайна. Беше поела топлината на тялото му. Смятал бе да посвири с нея на гроба на майка си като последния идиот. Каз би си умрял от смях.
Първите няколко ноти прозвучаха неуверено, но после той овладя дишането си. Подхвана мелодия, простичка песен, една от първите, които беше научил. За миг му се стори, че жената в инвалидната количка се опитва да си спомни къде я е чувала. А после тя просто затвори очи и се заслуша.
Когато песента свърши, тя каза:
— Изсвири нещо весело.
И Вилан изсвири един келски рил, после и моряшка песничка, по-подходяща за простонародните музикални инструменти. И продължи, свиреше песен след песен, всичко, което му дойде наум, но само веселите. Тя не говореше, само потропваше от време на време в ритъм с мелодията, а устните й се движеха, сякаш знаеше текста.
Накрая Вилан свали флейтата от устата си.
— От колко време си тук?
Тя мълчеше.
Той се наведе напред и се взря питащо в празните лешникови очи.
— Какво са ти направили?
Тя посегна и сложи ръка на бузата му. Дланта й беше хладна и суха.
— Какво са ти направили?
Вилан не можа да прецени дали думите й са въпрос, или просто повтаря механично неговия.
Гърлото му се стегна болезнено, но той храбро преглътна сълзите.
Вратата се отвори широко.
— Е, добре ли мина визитата? — попита сестрата и влезе.
Вилан побърза да скрие флейтата в пазвата си.
— О, да — каза той. — Всичко изглежда наред.
— Вие двамата не сте ли много младички за такава работа? — каза тя и се обърна с усмивка към Йеспер.
— Същото може да се каже и за вас — отвърна той. — Знаете как е, най-трудоемките задачи се възлагат на новаците.
— Ще дойдете ли пак скоро?
Йеспер й намигна.
— Никога не се знае. — После се обърна към Вилан. — Фериботът няма да ни чака, колега.
— Кажете довиждане, госпожице Хендрикс! — повиши глас сестрата.
Устните на Мария се раздвижиха и този път Вилан беше достатъчно близо да чуе шепота. „Ван Ек.“
На излизане от болницата сестрата и Йеспер не спряха да си приказват. Вилан вървеше след тях. Сърцето го болеше. Какво й беше сторил баща му? Тя наистина ли беше луда? Или Ван Ек е подкупил когото трябва, за да я обявят за такава? Или я е дрогирал, за да замъгли ума й? Йеспер хвърли разтревожен поглед през рамо към него, докато сестрата бърбореше.
Почти бяха стигнали до бледосинята врата, когато сестрата попита:
— Искате ли да видите рисунките й?
Вилан спря на място. Кимна.
— Това би било изключително интересно, благодаря — каза Йеспер.
Жената ги поведе обратно и след малко отвори вратата на нещо като килер.
Краката на Вилан се подкосиха и той побърза да се опре на стената. Сестрата не забеляза нищо, не спираше да бърбори.
— Боите са скъпи, разбира се, но пък рисуването й носи такава наслада. Тези са последните. Два пъти годишно се налага да ги изхвърляме. Няма къде да ги държим.
Писък напираше в гърлото на Вилан. Килерът беше претъпкан с картини — пейзажи, предимно от парка около болницата, едно окъпано в светлосенки езеро… и почти навсякъде лицето на малко момче с червени къдри и сини очи.