Явно бе издал някакъв звук, защото сестрата се обърна да го погледне.
— Олеле — каза жената на Йеспер, — приятелят ви пак е пребледнял. Дали да не пийне нещо ободряващо?
— Не, не, благодаря ви — каза Йеспер и прегърна Вилан през раменете. — Наистина трябва да тръгваме. Визитата беше изключително полезна.
Вилан не разбра кога са минали по алеята между тополите, нито кога са взели дрехите си иззад пъна при главния път.
Наближаваха доковете, когато най-после събра сили да каже:
— Тя знае какво й е сторил баща ми. Знае, че не е имал право да й отнема парите, живота. — Беше изрекла името му. Своето име. Ван Ек. Не беше Мария Хендрикс, а Мария ван Ек, съпруга и майка, лишена от идентичността и богатството си. — Помниш ли като ти казах, че той не е толкова лош?
Краката му се подгънаха и Вилан седна насред пътя. Не му пукаше. Сълзите напираха и той не можеше да ги спре. Грозни, накъсани хлипове раздираха гърдите му. Не искаше да плаче пред Йеспер, но нищо не можеше да направи, нито за сълзите, нито за каквото и да било. Сви колене към гърдите си и зарови лице в шепи, сякаш, стига да положи нужното усилие, би могъл да изчезне.
Усети как Йеспер го стисна за ръката.
— Спокойно, всичко е наред.
— Не, не е наред.
— Прав си, не е. Отвратително е и аз с радост бих вързал баща ти насред някоя нива да го изядат мършоядите.
Вилан поклати глава.
— Не разбираш. Аз съм виновен. Заради мен е станало всичко. Той е искал нова съпруга. Искал е наследник. Истински наследник, а не идиот, който с мъка разчита собственото си име. — Беше на осем, когато отпратиха майка му. Което даваше отговор на един въпрос — кога точно баща му се е отказал от него. Било е тогава.
— Хей — каза Йеспер и го разтърси. — Хей! Баща ти е можел да постъпи и другояче, когато е разбрал, че не можеш да четеш. Можел е, знам ли, да каже, че си сляп или имаш проблеми със зрението. Или още по-добре, можел е да се зарадва, че синът му е гений.
— Не съм гений.
— Ти си глупав за много неща, Вилан, но не си тъп. И ако пак те чуя да се наричаш идиот, ще кажа на Матиас, че си се опитал да целунеш Нина. С език.
Вилан изтри нос в ръкава си.
— Той никога няма да го повярва.
— Тогава ще кажа на Нина, че си се опитал да целунеш Матиас. С език. — После въздъхна. — Виж, Вилан. Нормалните хора не затварят съпругите си в лудница. Не лишават от наследство синовете си само защото не отговарят на очакванията им. Мислиш ли, че моят баща е искал дете като мен? Ти нямаш нищо общо. Виновен е баща ти, защото е луд за връзване, облечен с готин костюм.
Вилан притисна длани към подутите си очи.
— Всичко, което казваш, е вярно, но не ми помага.
Йеспер го разтърси отново за рамото.
— Добре, а това ще помогне ли? Каз ще съсипе баща ти, ще го сравни със земята.
Вилан отвори уста да каже, че това също не помага, но се поколеба. Каз Брекер беше най-бруталният и отмъстителен човек, когото Вилан познаваше… и се беше заклел да унищожи Ян ван Ек. Тази мисъл се разля като хладна вода по отколешното изгарящо чувство за срам и безпомощност. Нищо не можеше да върне времето назад за него и за майка му, да. Но Каз можеше да съсипе живота на виновника. А Вилан щеше да се сдобие с много пари. И тогава ще дойде за майка си, ще я измъкне от това място. И двамата ще отидат някъде далече, някъде, където е топло. Ще й купи пиано, на което да свири, и бои, за да рисува красивите пейзажи наоколо, огрени от жарко слънце сред хор от птичи песни. Биха могли да отидат в Новий Зем. Или другаде. Където поискат. Вилан вдигна глава и избърса сълзите си.
— Всъщност това доста помага.
Йеспер се ухили.
— Така си и помислих. Но ако не се качим на ферибота за Кетердам, справедливото възмездие ще отиде по дяволите.
Вилан стана, обзет от внезапно нетърпение да се върне в града и да помогне на Каз. Беше заминал за Ледения палат неохотно. Помагал бе на Каз с половин сърце. Защото през цялото време вярваше, че заслужава презрението на баща си. И защото някъде дълбоко в себе си явно се е надявал да си върне някак благоразположението му. Сега, днес, вече можеше да си признае това. Е, Ван Ек можеше да си завре благоразположението където слънце не грее. Да видим какво ще остане от него, когато Каз Брекер си свърши работата.
— Хайде — каза той. — Крайно време е да откраднем всичките пари на баща ми.
— Те не са ли твои пари по право?
— Добре де, време е да си върнем моите пари.
И двамата хукнаха напред.
— Леле, справедливото възмездие е хубаво нещо — каза Йеспер. — Раздвижва черния дроб!