— Забрави за тях — каза Нина. — Защо още не си ме целунал, Матиас?
— Сега не е времето да…
— Защото съм Гриша? Възможно ли е още да се страхуваш от мен?
— Не!
Тя замълча. Виждаше се, че не й е лесно да изрече следващите си думи.
— Или е заради поведението ми на кораба? Заради нещата, които направих и казах онази нощ, когато… те молех да ми дадеш още една доза?
— Как изобщо можа да си го помислиш?
— Ти винаги казваш, че съм безсрамна. Само че… от онова се срамувам. — Тя потръпна силно. — Неприятно чувство впрочем. Като да носиш палто, което не ти е по мярка.
— Нина, аз ти се заклех.
— Но…
— Твоите врагове са мои врагове и ще стоя до теб срещу всеки противник, включително и срещу онази прокълната дрога.
Тя поклати глава, сякаш Матиас дрънкаше глупости.
— Не искам да бъдеш с мен заради някаква клетва или защото си мислиш, че ми трябва защитата ти, или защото си мислиш, че ми дължиш нещо, някакъв тъп кръвен дълг.
— Нина… — започна той, после замълча. — Нина, с теб съм, защото ти ми позволи да бъда с теб. Няма по-голяма чест от тази да те подкрепям.
— Чест, дълг. Ясно. Схванах.
Можеше да изтърпи гнева й, но разочарованието й беше друго нещо. Матиас познаваше единствено езика на войната, не разполагаше с думите, необходими да изрази това.
— Срещата ми с теб беше катастрофа.
Тя вдигна вежда.
— Благодаря.
Дйел, наистина не го биваше. Продължи с препъване и с надеждата тя най-после да разбере.
— Но аз съм благодарен за всеки ден от тази катастрофа. Имах нужда от природно бедствие, което да ме разтърси, да ме откъсне от живота, който познавах преди. А ти… ти беше като земетресение, като лавина.
— Аз пък си мислех, че съм нежно цвете — каза тя и сложи ръце на кръста си.
— Не си цвете, а всички цветове в гората, които се разтварят едновременно. Ти си приливна вълна. Свлачище. Помете ме.
— А ти какво би предпочел? — каза тя. Очите й мятаха мълнии, гласът й пресекваше едва доловимо. — Някое свястно фйерданско момиче, което носи високи яки и се цопва в ледената вода, ако случайно му се прииска нещо вълнуващо?
— Не това имах предвид!
Тя се приближи още. Матиас отново погледна към пазачите. Бяха с гръб към тях и едва ли разбираха фйердански, но със сигурност ги чуваха.
— От какво толкова се страхуваш? — предизвика го тя. — Не гледай тях, Матиас. Мен гледай.
И той я погледна. Не беше трудно. Трудно беше да не я гледа. Беше толкова хубава във фйерданската носия, късата плетена жилетчица и широките поли. Зелените й очи грееха, страните й бяха поруменели, устните й — полуотворени. Толкова лесно бе да си представи как пада на колене пред нея като молител, как плъзва ръце по белите й прасци, надига роклята и продължава нагоре, покрай коленете към топлината на бедрата й. А най-лошото беше, че знаеше отлично колко ще му хареса това. С всяка своя клетка помнеше допира на голото й тяло през онази първа нощ в китоловния лагер.
— Аз… Нищо не искам повече от това. Нищо не искам повече от това ти да ме пометеш.
— Но не искаш да ме целунеш?
Той вдиша бавно в опит да подреди поне малко мислите си. Изобщо не трябваше да става така.
— Във Фйерда… — започна той.
— Не сме във Фйерда.
Трябваше да й обясни така, че да го разбере.
— Във Фйерда — повтори упорито той — вече щях да съм поискал разрешение от родителите ти да излизаме.
— Не съм виждала родителите си от дете.
— В началото щяхме да имаме придружител. И щях да съм вечерял поне три пъти със семейството ти, преди да ни оставят насаме.
— В момента сме насаме, Матиас.
— Щях да ти нося подаръчета.
Нина килна леко глава.
— И?
— Зимни рози, ако мога да си ги позволя, и сребърно гребенче за косата ти.
— Тези неща не ми трябват.
— Ябълков щрудел със сметана.
— Нали дрюскеле уж не ядат сладкиши.
— Щруделът щеше да е само за теб.
— Сега вече те слушам с внимание.
— Първата ни целувка щеше да е на шарена сянка в гората по пладне или под звездно небе след селските танци, а не в някакво тъмно и влажно подземие на крачка от въоръжени пазачи.
— Чакай да видим дали съм разбрала — каза Нина. — Още не си ме целунал, защото декорът не е достатъчно романтичен?
— Не става въпрос за романтика. Ухажването, първата целувка, има си ред в тези неща. Почтеност.
— Даже между крадци?
Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре и за миг Матиас си помисли, че ще му се присмее, но тя само поклати глава и пристъпи още по-близо. Почти нищо не делеше телата им в момента, а нуждата да премахне дори това нищожно разстояние го влудяваше.