— Тамар — каза й настоятелно Нина, — ако кергууд се появят, не допускай да те хванат, важно е. Сърцелом под тяхна власт и под въздействието на парем може да наклони везните в тяхна полза така, че да няма връщане назад. Представа си нямаш какво прави тази дрога с хора като нас.
— Няма да ме вземат жива — каза момичето, после извади от джоба си малко светложълто хапче и го показа на Нина.
— Отрова?
— Женя я създаде. Убива моментално. Всички си носим такива хапчета. — Подаде таблетката на Нина. — Вземи го. За всеки случай. Аз имам още.
— Нина… — каза Матиас.
Но тя не се поколеба. Пъхна хапчето в джоба на полата си, преди Матиас да е казал и дума повече.
Измъкнаха се от правителствения квартал по други улички, далече от пазарището и кръчмата, където се бяха събрали стражи от градската.
Матиас знаеше, че трябва да е нащрек, че основната му задача е да се приберат без проблеми на Черното було, но се разсейваше постоянно. Заради малкото жълто хапче. Все за него мислеше. По някаква причина хапчето бе събудило спомена за онзи ужасен сън, по-ярък от всякога — ледовете на севера, Нина се е загубила в снега, а той не може да я намери. Спомен, попарил като слана радостното вълнение от целувката.
Сънят се беше появил за пръв път на кораба, докато Нина беше най-зле. Онази нощ беше изпаднала в ярост, тресеше се цялата, дрехите й бяха подгизнали от пот.
„Ти си добър човек — изкрещяла бе тя. — И добър войник, но тъжната истина е, че не схващаш разликата между двете.“ Малко по-късно яростта утихна, заменена от униние и сълзи. Нина плачеше, съсипана от глада по дрогата, съсипана от угризения. „Съжалявам. Не исках да кажа това. Ти знаеш, че не исках да кажа това, нали?“ А миг по-късно: „Помогни ми, моля те.“ Красивите й очи бяха пълни със сълзи, а на слабата светлина от фенера бледата й кожа изглеждаше покрита със скреж. „Моля те, Матиас, много ме боли. Помогни ми.“ Би направил всичко, за да облекчи страданието й, би дал всичко свое, но се беше заклел, че няма да й даде парем. Само още една доза беше достатъчна да превърне Нина в робиня на дрогата, а Матиас беше дал клетва да не допусне това. Клетва, която трябваше да спази с цената на всичко.
„Не мога, любов моя — прошепнал бе той. Топеше кърпи в студена вода и ги слагаше на челото й. — Не мога да ти дам още парем. Накарах ги да заключат вратата отвън.“ Само за миг лицето й се промени, очите й се присвиха на цепки. „Ами разбий шибаната врата, безполезно животно такова!“
„Не.“
Тя го заплю в лицето.
Часове по-късно се укроти, задъхана, останала без сили. Беше тъжна, но с ума си. Обърна се на хълбок, затвори отеклите си клепачи и каза:
— Говори ми.
— За какво?
— Каквото и да е. Разкажи ми за исенулф.
Не би трябвало да е изненадан, че Нина знае за исенулф — белите вълци, които влизаха в битка рамо до рамо с дрюскеле. Бяха по-едри от обикновените вълци и макар да минаваха през специално обучение, което гарантираше, че ще се подчиняват безпрекословно на господарите си, така и не губеха напълно дивото в себе си. Неизкоренима черта, която ги различаваше от далечните им опитомени братовчеди.
Трудно му беше да мисли за Фйерда, за живота, с който се беше сбогувал завинаги, но въпреки това събра сили и започна да й разказва с надеждата да отвлече поне за кратко мислите й от парем.
— Понякога има повече вълци, отколкото дрюскеле, друг път повече дрюскеле, отколкото вълци. Вълците са големи инати и сами решават кога да създадат потомство. Хората, които се занимават с отглеждането им, нямат влияние върху това.
Нина се усмихна и веднага примижа от болка.
— Продължавай — прошепна тя.
— Един и същи род развъжда исенулф от поколения. Живеят далече на север, близо до Стенринк, Каменния кръг. Когато се родят нови кученца, ние отиваме там — с шейни и пешком — и всеки дрюскеле си избира кутре. И вече отговаряте един за друг. Биете се рамо до рамо, спите в едни и същи кожи, делите си храната. Вълкът не е домашен любимец. Той е воин като теб, брат.
Нина потръпна и Матиас изведнъж се засрами. В сражение с Гриша вълците бяха елементът, който уравновесяваше везните в иначе неравната битка — обучени бяха да разкъсват гърлата на враговете. По някаква причина сърцеломите не можеха да въздействат на животни. Нина би била напълно беззащитна в такъв двубой.
— А ако нещо се случи с вълка? — попита тя.
— Обучаваме нов, но загубата е опустошителна.
— А какво става с вълка, ако неговият дрюскеле бъде убит?
Матиас дълго мълча. Не искаше да мисли за това. Трас му беше като дете.