— Пускат ги на свобода, в дивото, но глутниците не ги приемат. А какво е вълк без глутница? Исенулф не могат да живеят сами.
Кога другарите му бяха решили, че Матиас е мъртъв? Брум ли беше отвел Трас в ледовете? Мисълта как вълкът му е останал сам, как е надавал вой нощ след нощ, как е чакал Матиас да се появи и да го прибере у дома… Тази мисъл отваряше дупка в сърцето му. Кънтяща дупка, сякаш нещо се е счупило там и е оставило ехо след себе си, като клонка, прекършила се под тежестта на твърде много сняг.
Сякаш доловила скръбта му, Нина отвори очи, зелени като разпукваща се пъпка, цвят, който го изтръгваше от леда.
— Как му беше името?
— Трасел.
Тя се усмихна едва-едва.
— Непослушко.
— Никой друг не го искаше.
— Защо, изтърсак ли беше?
— Не — каза Матиас. — Тъкмо обратното.
Пътували бяха усилно повече от седмица до Каменния кръг. На Матиас онова пътуване не му хареса. Беше само на дванайсет тогава, наскоро приет за чирак в ордена на дрюскеле, и всеки ден беше на крачка да избяга. Нямаше нищо против обучението. Дългите часове на тежки тренировки му помагаха да се отърси временно от мъката, да забрави за изгубеното си семейство. Искаше да стане офицер. Искаше да се сражава с Гриша. Искаше да почете паметта на родителите си и сестра си. Дрюскеле му бяха дали цел. Но другото? Глупавите шеги в столовата? Безкрайните фукни и празното дрънкане? Те не му трябваха. Той си имаше семейство. Майка, баща и сестра, погребани в земята, душите им отишли при Дйел. Дрюскеле бяха просто средство за постигане на целта.
Брум го беше предупредил, че никога няма да стане истински дрюскеле, ако не свикне да приема другите момчета като свои братя, но Матиас не му вярваше. Той беше най-едрият, най-силният, най-бързият. Не му трябваха приятели, за да оцелее.
По време на цялото пътуване се вози отзад в шейната, сгушен в кожите и без да говори с никого, а когато най-после стигнаха до Каменния кръг, изостана, обзет от внезапна неувереност, стоеше и гледаше как другите момчета тичат към голямата плевня, викат и се бутат едно-друго, състезават се кой ще стигне пръв до котилото от бели вълчи кутрета с леденосини очи.
В действителност отчаяно му се искаше да има свое вълче, но знаеше, че кутретата може да не стигнат за всички. Старата жена, която ги развъждаше, щеше да реши кое кутре при кое момче да отиде и кои момчета ще си тръгнат с празни ръце. Другарите му вече бяха наобиколили старицата и й правеха мили очи.
— Вижте! Това ме хареса.
— Гледай, гледай! Накарах го да седне!
Матиас знаеше, че трябва да прави като тях, да положи някакво усилие, но вместо това тръгна безцелно към кучкарниците в дъното на плевнята. В ъгъла имаше телена клетка и нещо привлече погледа му — жълтеникаво намигване, отражение в нечии сърдити очи. Приближи се и видя млад вълк, попораснало кутре. Животното изръмжа насреща му с наведена глава и оголени зъби, козината по врата му настръхна. Напряко на муцуната му имаше дълъг белег, който пресичаше едното му око и беше променил частично цвета на ириса — от синьо в пъстро кафяво.
— Хич не се занимавай с този — каза му гледачката.
Матиас не беше усетил кога е тръгнала след него.
— Вижда ли?
— Вижда той, но не обича хора.
— Защо?
— Избяга, като беше малък, още кутре. Минал три километра по леда. Някакво хлапе го намерило и срязало муцуната му със счупена бутилка. Оттогава не дава никой да го доближи, а и вече е голям за обучение. Скоро май ще трябва да го приспя.
— Нека аз го взема.
— Дори храна няма да вземе от ръката ти, момче. Само ще те ухапе, повярвай ми. Следващия път ще ти дадем кутре.
Веднага, щом жената се отдалечи, Матиас отвори клетката. И веднага, щом той отвори клетката, вълкът се хвърли напред и го ухапа.
Искаше да извика, когато зъбите потънаха в месото му под лакътя. Паднаха на земята, Матиас — отдолу, вълкът — върху него, а болката… такава силна болка изпитваше за пръв път. Но въпреки това не издаде и звук. Гледаше вълка право в очите, докато зъбите потъваха все по-надълбоко в мускула, а в гърдите на животното клокочеше заплашителен звук.
Предполагаше, че челюстите на младия вълк вече са достатъчно силни да счупят костите на ръката му, но въпреки това не се дърпаше, не извика, не отклони поглед и за миг. „Няма да те нараня — закле се той, — дори ти да ме нараниш.“
Времето течеше бавно, един дълъг миг, после още един. Ръкавът му подгизваше от кръв. Причерня му пред очите.
А после вълкът лека-полека отпусна захвата си. Седна на задните си крака и кривна глава настрани, бялата му муцуна червена от кръвта на Матиас. Издиша тежко.