— И на мен ми е приятно да се запознаем — каза Матиас.
Надигна се предпазливо, уви ръката си с пеша на ризата, а после тръгна заедно със своя вълк, и двамата окървавени, към групичката момчета в сиви униформи, които си играеха с белите вълчета.
— Този е мой — каза той и всички се обърнаха да го погледнат.
Старицата поклати глава. После Матиас припадна.
През онази нощ на кораба Матиас бе разказал на Нина за Трасел, за свирепия му нрав и грозния белег. Накрая тя сякаш заспа и той си позволи да затвори очи. Ледът го чакаше. Убийственият вятър оголи белите си зъби, вълците виеха в далечината, Нина викаше, но Матиас не можеше да я намери.
Оттогава сънуваше все същото всяка нощ. Трудно би могъл да пренебрегне повтарящия се сън, да не види в него лоша поличба, и сега, когато Нина пусна небрежно жълтото хапче в джоба си, бурята се изви отново — воят на вятъра писна в ушите му, студът се намести в костите му, студът, както и пълната увереност, че ще я загуби.
— Възможно е парем повече да не ти действа — каза той.
Стигнали бяха до пустия канал, където ги чакаше лодката.
— Какво?
— Силата ти се е променила, нали?
Нина забави крачка.
— Да.
— Заради парем?
Нина спря на място.
— Защо питаш?
Не искаше да я пита. Искаше пак да я целуне. Но вместо това каза:
— Ако шуаните те заловят и ти дадат парем, може и да ударят на камък.
— Или може да стане като преди, че и по-лошо.
— Онова хапче, отровата, която ти даде Тамар…
Нина сложи ръка на рамото му.
— Няма да ме заловят, Матиас.
— Но ако все пак те…
— Не знам какво се случва с мен и дали е закъснял ефект от дрогата. Предпочитам да вярвам, че с времето ще отшуми.
— А ако не стане така?
— Трябва да стане — каза тя, навъсила чело. — Не мога да живея така. Все едно… все едно съм себе си само наполовина. Макар че…
— Макар че какво? — настоя той.
— Сега копнежът не е толкова силен — бавно каза тя, сякаш току-що си е дала сметка за тази промяна. — Всъщност почти не се бях сещала за парем след сбиването в кръчмата.
— Смяташ, че това се дължи на новата ти сила? Че тя е помогнала някак?
— Може би — каза предпазливо тя. — А и… — Намръщи се. Матиас чу нисък ръмжащ звук.
— Това коремът ти ли беше?
— Да — кимна Нина и широка усмивка разполови лицето й. — Матиас, умирам от глад.
Нима наистина се оправяше? Най-сетне? Или сблъсъкът в кръчмата просто е събудил апетита й? Нямаше значение. Тази широка усмивка беше най-важното нещо на целия свят. Той я грабна в ръце и я завъртя.
— Ще си разтегнеш нещо, ако продължаваш така — каза Нина през смях.
— Лека си като перце.
— Хич не ща и да виждам птицата, дето има такива пера. Пусни ме и да идем някъде за гофрети. Мога да изям купчина, висока колкото теб, че и… — Млъкна внезапно и пребледня като платно. — О, светци…
Матиас погледна през рамо и се озова лице в лице със самия себе си. На стената беше залепен плакат с удивително точен негов портрет. И надпис на няколко езика. ТЪРСИ СЕ.
Нина съдра плаката от стената.
— Нали уж трябваше да си мъртъв.
— Явно някой е поискал да види тялото на Музен, преди да го погребат. — Вероятно фйерданите. Или пък някой служител в затвора. Под портрета имаше още нещо, надпис на керчски. Матиас владееше езика само говоримо, но все пак различи името си и числото. — Петдесет хиляди крюге. Предлагат награда за залавянето ми.
— Не точно — каза Нина. Посочи към текста под отпечатаните с едър шрифт цифри и преведе: — Търси се. Матиас Хелвар. Жив или мъртъв. Има цена за главата ти.
16. Йеспер
Когато Нина и Матиас влетяха в гробницата, Йеспер толкова им се зарадва, че му се прииска да скочи от масата и да затанцува валс и с двамата. Вече час се опитваше да обясни на Кювей как ще стигнат до посолството и у него се зараждаше сериозното подозрение, че хлапето нарочно се прави на тъпо. Сигурно защото му харесваха нелепите жестове, с които Йеспер придружаваше всяко изречение.
— Може ли да повториш последното? — каза проклетникът и се наведе по-близо през масата.
— Нина — изохка Йеспер, — би ли помогнала, моля?
— Слава на светците — каза Иней и стана от масата, където с Вилан и Каз се опитваха да сглобят нещо полезно от купчината въжета и джаджи, които Каз беше отмъкнал от Зиркойския цирк. Вече два часа Вилан се опитваше да преработи мрежата така, че да послужи на Иней при силозите — идеята беше да прикрепи към краищата й намагнитизирани щипки, за да прилепнат здраво към металните стени.