Пиер Льометр
Алекс
Комисар Камий Верховен #2
1
Алекс обожава да го прави. Близо час вече пробва, чуди се, тръгва, връща се, пак пробва. Перуки и дегизировка. Може да откара така цели следобеди.
Преди три или четири години съвсем случайно попадна на магазинчето на булевард „Страсбур“. Не че го загледа сериозно, влезе от чисто любопитство. Ала щом се видя червенокоса, така се слиса и толкова преобразена изглеждаше, че купи перуката на мига.
Алекс може да носи почти всичко, защото е същинска красавица. Невинаги е била, случи се в юношеството й. Преди това беше грозновато и ужасно мършаво момиченце. Но щом нещата се отприщиха, се получи своеобразна приливна вълна, тялото й се измени отведнъж, човек би рекъл, че гледа извайване на бърз каданс, и няколко месеца по-късно Алекс вече беше самата прелест. И понеже никой не очакваше подобно ненадейно изящество, като се почне от самата нея, тя така и не успя да повярва напълно в метаморфозата. До ден-днешен.
Например не бе и помисляла, че една рижа перука би могла да й стои толкова добре. Истинско откритие. Не беше подозирала колко мащабна и дълбока може да бъде промяната. Перуката е нещо твърде повърхностно, но необяснимо защо, тя имаше усещането, че животът й вече действително не е същият.
Макар че така и никога не сложи тази перука. Още щом се прибра, осъзна, че е от най-ниско качество. Изглеждаше фалшива и грозна, направо мизерна. Хвърли я. Не, не в кофата, а в едно чекмедже на скрина. Понякога я вадеше и се гледаше с нея. Колкото и противна и крещяща да бе перуката в стил: „аз съм от най-долнопробна синтетика“, това беше без значение; в огледалото Алекс съзираше възможности, в които й се искаше да вярва. Върна се на булевард „Страсбур“ и дълго оглежда качествените перуки, някои доста скъпички за нейната заплата на медицинска сестра по заместване, но пък ставаха за носене. И се започна.
В началото не беше лесно — на човек трябва да му стиска. Ако сте като Алекс, с куп комплекси, може и половин ден да мине, докато се престрашите. Да натъкмите точния грим, да подберете дрехите, обувките чантата (всъщност да изнамерите онова, което подхожда сред нещата, дето вече имате — няма как да купувате всичко наново всеки път щом смените главата си…) След това обаче излизате на улицата и мигом се превръщате в някой друг. Не наистина, но почти. Не може да промени живота ви, ала помага времето да минава, особено когато вече нямате кой знае какви очаквания.
Алекс обича характерните перуки, които изпращат ясни послания като: „Знам за какво си мислите“. Или: „По математика също съм много добра“. Онази, която носи днес, казва нещо от рода на: „Мен няма да ме откриете във фейсбук“.
Взема един модел, наречен „Ърбан Шок“, и в този миг зърва мъжа през витрината. Той е на отсрещния тротоар и сякаш чака някого или нещо. Трети път за два часа. Следи я. Сега вече е сигурна. Ама защо мен? Това е първият въпрос, който си задава. Като че всички други момичета може да бъдат следени от мъже, а тя не. Като че не усеща погледите им върху себе си непрестанно и навсякъде, в транспорта, по улиците. В магазините. Алекс се харесва на мъжете от всички възрасти, предимство си е да си на трийсет. И въпреки това винаги се изненадва. „Има толкова по-хубави от мен.“ Горката Алекс, все не вярва в себе си, вечно е в плен на съмненията. Още от дете. Заекваше чак до юношеството. Случва се и сега, когато е стъписана.
Не познава този мъж, подобна физика би я впечатлила, не, не, никога не го е виждала. Пък и тип на петдесет да следи момиче на трийсет… Не че се е вкопчила в някакви принципи, но й е чудно, това е.
Алекс се заглежда в други модели и се прави, че се колебае, а после прекосява магазина и застава в един ъгъл, откъдето може да наблюдава тротоара. Сигурно е бил спортист, човек би рекъл, че в дрехите му е някак тясно, тежък мъж. Докато гали една руса, почти бяла перука, тя се мъчи да се сети в кой точно момент бе забелязала присъствието му за пръв път. В метрото. Зърна го в дъното на вагона. Погледите им се срещнаха и бе успяла да мерне предназначената за нея усмивка, която той се мъчеше да направи приветлива и сърдечна. Онова, което не харесва в лицето му е, че сякаш погледът издава някаква идея фикс. Но най-вече почти пълната липса на устни. Инстинктивно изпита недоверие, все едно хората без устни затаяват разни неща, злобни мисли, скверни тайни. Пък и изпъкналото му чело. Жалко, че не бе имала време да разгледа очите му. Те според нея не подвеждат и винаги преценява хората така, по очите. Естествено, там, в метрото, не искаше да се занимава с подобен тип. Без да го прави показно, се обърна на другата страна, с гръб към него, и затършува из чантата си за MP3 плейъра. Пусна си Nobody’s Child и внезапно се запита дали не го бе виждала вече предния или по-предния ден долу, пред дома си. Образът е смътен и не е съвсем убедена. Трябва да го погледне отново, да се опита да накара неясният спомен да се превърти назад, ама пък не желае да го насърчава. Сигурно е обаче, че половин час след срещата в метрото го зърна на булевард „Страсбур“, докато се връщаше. Беше променила решението си и искаше да види пак тъмната, средно дълга перука с кичурите, затова се врътна ненадейно и съзря как малко по-нататък по тротоара той внезапно спря и се престори, че разглежда някаква витрина. Дамска мода. Безуспешно се помъчи да изглежда вглъбен…