— Какво очаквате да ви кажа? Не мога да отговарям от нейно име. Всъщност никой вече не може да отговаря от нейно име!
Васьор се обръща към Арман и към Луи, сякаш търси одобрение, но не му е до това.
— Тогава, щом не можете да отговаряте от името на Алекс — отбелязва Камий, — поне ще можете да отговаряте от свое собствено.
— Ако мога…
— Разбира се, че можете. Какво правихте на 4 октомври вечерта, в деня на смъртта на Алекс, да речем, между осем часа и полунощ?
Тома се колебае, Камий се хвърля с главата надолу:
— Ние ще ви помогнем… Арман?
Странно, навярно за да подчертае драматизма на ситуацията, Арман се изправя, както в училище, когато учителката вдигне ученик да рецитира. И акуратно започва да чете записките си:
— В двайсет и трийсет и четири сте получили телефонно обаждане, били сте си у дома. Жена ви заяви пред нас: „Тома получи съобщение от службата, нещо спешно“. Изглежда, че от вашата служба на практика не се случва да ви звънят толкова късно… „Беше му много неприятно“, добави тя. Според съпругата ви сте излезли към двайсет и два часа и сте се върнали след полунощ, не можа да уточни кога, спяла е и не е обърнала внимание. Но не преди полунощ, това е сигурно, тогава си е легнала.
Тома Васьор трябва да асимилира доста нови детайли. Разпитвали са жена му. Помисли го преди малко. Какво още?
— Между другото — продължава Арман, — знаем, че изобщо не е вярно.
— Защо казваш това, Арман? — пита Камий.
— Защото в двайсет и трийсет и четири господин Васьор е получил обаждане от Алекс. Било е записано, понеже е набрала номера от хотелската си стая. Ще проверим при оператора на господин Васьор, само че работодателят му е категоричен, че не е имало нищо спешно тази вечер. И дори добави: „В нашата работа не виждам какъв спешен случай може да се яви, и то през нощта. Ние да не сме «Бърза помощ»…“.
— Много проникновена забележка — вметва Камий.
Обръща се към Васьор, ала няма време да се възползва от преднината си. Васьор го прекъсва:
— Алекс ми бе оставила съобщение, искаше да ме види и ми беше определила среща. В единайсет и половина вечерта.
— А, започвате да си спомняте!
— В Олне су Боа.
— Олне, Олне, чакайте… Та то е до Вилпинт, съвсем близо до мястото, където е умряла. Значи, осем и половина е, вашата любима сестричка се обажда и какво правите вие?
— Отивам.
— Обичайни ли са такива срещи между вас?
— По-скоро не.
— Какво искаше тя?
— Помоли ме да се видим, посочи ми адрес и час, това е всичко.
Тома продължава да претегля отговорите си, ала във вихъра на битката се усеща, че желае да се отърве, изреченията изскачат бързо и той трябва непрекъснато да се овладява, за да следва стратегията, която си е изработил.
— И какво е искала тя според вас?
— Не знам.
— Брей, хайде де, не знаете!…
— Във всеки случай нищо не ми каза.
— Да обобщим. Миналата година ви е измъкнала двайсет хиляди евро. По наше мнение, за да ги получи, ви е заплашила, че ще разбие милото ви семейство, ще разкаже как сте я изнасилили на десет години, как сте я карали да проституира…
— Нямате никакво доказателство!
Тома Васьор се е изправил и е изкрещял. Камий се усмихва. Васьор губи своето хладнокръвие, и това ако не е чиста печалба…
— Седнете — изрича той съвършено спокойно. — Казвам „по наше мнение“, хипотеза, знам, че ги обожавате.
Изчаква да изтекат няколко секунди.
— Впрочем, като стана дума за доказателства, Алекс е разполагала с едно превъзходно и убедително доказателство, че младостта й не е минала много добре, трябвало е само да се срещне със съпругата ви. Между жени може да се говори за тия неща, могат даже да си ги показват. Ако само за миг Алекс бе показала интимните си части на жена ви, може да се обзаложим, че в семейство Васьор е щяло да има емоции, нали? Та, в заключение, „по наше мнение“, тъй като е била планирала заминаването си за следващия ден, а почти не е имала вече пари по сметката си и само дванайсет хиляди евро в брой… ви се е обадила, за да иска още.
— В съобщението й изобщо не се споменаваше за това. Пък и откъде бих могъл да намеря пари посред нощ?