— Смятаме, че Алекс ви е предупреждавала, че скоро ще се наложи да намерите, докато тя се организира в чужбина. И че и вие е трябвало да се организирате, защото вероятно потребностите й са били значителни… Едно бягство е скъпо нещо. Но пак ще говорим за това, сигурен съм. Засега вие излизате посред нощ… и какво правите?
— Отивам на адреса, който ми е дала.
— Кой адрес?
— Булевард „Жувнел“ 137.
— И какво има на булевард „Жувнел“ 137?
— Там е работата, че нищо.
— Как така нищо?
— Ами нищо.
Няма нужда Камий да се обръща към Луи, той вече е на клавиатурата, изписва адреса на един сайт за карти и маршрути, изчаква няколко секунди и най-сетне прави знак на Камий да се приближи.
— Е, да, прав сте, няма нищо… На номер 135 офиси, на 139 химическо чистене, а по средата магазин за продан. Затворен. Мислите ли, че е искала да купи магазин?
Луи действа с мишката, за да огледа околностите, другата страна на улицата. По лицето му се вижда, че е озадачен.
— Не, разбира се — казва Васьор. — Но не знам какво е искала, защото не дойде.
— Не се ли опитахте да й се обадите?
— Връзката беше прекъсната.
— Вярно е, проверихме. Алекс е изключила телефона си три дни преди това. Явно с оглед на предстоящото заминаване. И колко време останахте пред магазина за продан?
— До полунощ.
— Търпелив сте, това е добре. Когато човек обича, той е преизпълнен с търпение, всички го знаят. Някой видя ли ви?
— Не смятам.
— Неприятно.
— Неприятно е най-вече за вас, понеже вие трябва да докажете нещо, не аз.
— Не е неприятно нито за вас, нито за мен, а е просто неприятно, изникват неясноти, съмнения, заприличва на „измислена история“. Но няма значение. Предполагам, че случката е приключила и сте се прибрали вкъщи.
Тома не отговаря. Вероятно някой скенер би могъл да покаже скоростта, с която невроните му се опитват да уцелят правилната конфигурация.
— Е? — настоява Камий. — У дома ли се върнахте?
Колкото и да мобилизира всичките си ресурси, умът на Тома не открива задоволително решение.
— Не, отидох в хотела.
Направо скача в дълбокото.
— Тъй ли? — възкликва Камий слисан. — Ама вие знаехте в кой хотел се намира тя?
— Не, Алекс ми се беше обадила, аз просто набрах същия номер.
— Хитро! И?…
— Не отговаряше. Попаднах на автоматично съобщение.
— Колко жалко! И, значи, сте се прибрали у дома.
Двете му мозъчни полукълба този път почти влизат в сблъсък. Тома чак затваря очи. Нещо му говори, че това не е верният ход, ала не вижда какво друго да направи.
— Не — казва той накрая, — отидох в хотела. Беше затворено. Нямаше никой на рецепцията.
— Луи? — пита Камий.
— Рецепцията е отворена до десет и половина вечерта. След това е нужен код, за да влезеш. Дават го на клиентите, когато пристигнат.
— И следователно — продължава Камий, гледайки Васьор — сте се прибрали у дома.
— Да.
Камий се обръща към своите адютанти.
— Ама че приключение! Арман… Струва ми се, че нещо се съмняваш.
Този път Арман не се изправя:
— Свидетелските показания на господин Льобуланже и на госпожа Фарида.
— Сигурен ли си?
Арман припряно се гмурва в записките.
— Не, чакай. Фарида е малкото й име. Госпожа Фарида Сартауи.
— Извинете колегата ми, господин Васьор, винаги е имал проблем с чуждите имена. И тъй, тези хора?…
— Клиенти на хотела — додава Арман. — Които са се върнали към дванайсет и петнайсет след полунощ.
— Добре, добре, добре — изригва Васьор, — добре!
60
Льо Ген вдига при първото иззвъняване.
— Тази нощ ще клекне.
— Какво изрови? — пита Льо Ген.
— Къде си? — отвръща Камий с въпрос.
Льо Ген се колебае. Което значи — при жена. Което значи влюбен Льо Ген — иначе не ляга с жена, не е в негов стил, — което значи…
— Жан, последния път те предупредих, че повече няма да ти бъда кум, знаеш го! В никакъв случай.
— Знам, Камий, не се тревожи. Държа се здраво за парапета.
— Мога ли да ти вярвам?
— Напълно.
— Наистина ме плашиш.
— А при теб как е?
Камий поглежда часа.