— Все пак — отбелязва Льо Ген, който прави каквото може за него — да се отбягват живите, не е решение. Все едно си станал гробар.
— Ами — отвърна Камий — ние сме точно това!
Познават се от двайсет години, уважават се, не се боят един от друг. Льо Ген е един отказал се от работа на терен Камий, а Камий — един отказал се от властта Льо Ген. Онова, което ги отличава, са два чина и осемдесет килограма. И трийсет сантиметра. Казано по този начин, разликата е огромна и един до друг действително изглеждат едва ли не като карикатура. Льо Ген не е кой знае колко висок, но пък Камий е много нисък. Метър и четирийсет и пет, можете да се досетите как гледа света изотдолу, като някое тринайсетгодишно дете. Дължи го на майка си, Мод Верховен, художничка. Платната й са в каталозите на десетина международни музея. Забележителен артист и велика пушачка, живееща загърната в цигарен дим, нейният неизменен ореол, дори е невъзможно човек да си я представи без синкавия облак. Именно на това Камий дължи двете си основни качества. От художничката е наследил невероятна дарба да рисува, а от закоравялата пушачка — хипотрофията на плода, превърнала го в мъж метър и четирийсет и пет.
Почти никога не е срещал хора, които да може да погледне от високо. Но пък обратното… Подобен ръст е не само недъг. На двайсет е ужасяващо унижение, на трийсет — проклятие, ала от самото начало човек осъзнава, че е орис. Едно от онези неща, които ви карат да използвате гръмки слова.
Благодарение на Ирен ръстът на Камий се бе превърнал в сила. Той бе пораснал вътрешно. Никога преди не е бил толкова… Търси думата. Без Ирен дори думите не му идват.
За разлика от Камий, Льо Ген е същински монумент. Тежи неизвестно колко точно, никога не си казва теглото, някои разправят сто и двайсет, други — сто и трийсет, трети отиват и по-далеч, но няма значение, Льо Ген е огромен, слоноподобен, с големи, провиснали като на хамстер бузи, ала тъй като погледът му е светъл и прелива от интелект, никой не може да проумее що за човек е, мъжете не искат да го приемат, а жените са почти единодушни: дивизионният е изключително привлекателен мъж. Върви ги разбери!
Камий чу как крещи Льо Ген. Но не се стряска от изблиците му. С времето… Спокойно вдига слушалката и изрича:
— Жан, предупреждавам те, захващам се с твоята история с отвличането. Щом обаче Морел се върне, я прехвърляш на него, понеже… — набира сила и учленява сричките с търпение, доста прилично на заплаха — … няма да работя по тоя случай!
Камий Верховен никога не крещи. Рядко. Той е човек с авторитет. Дребен, плешив и лек, но всички знаят, че е като кама. Всъщност Льо Ген не отговаря. Злите езици разправят, че между тях двамата Камий е този, дето му пее петелът. Без да се подсмиват. Камий затваря:
— По дяволите!
Това наистина е върхът. Още повече че не всеки ден стават отвличания, да не сме в Мексико, можеше да се случи, когато е по задачи или пък почива примерно! Той стоварва юмрук на масата. В забавен каданс, защото е сдържан. Не харесва изстъпленията дори у другите.
Времето припира. Става, сграбчва шлифера и шапката и бързо слиза по стълбите. Дребен е, но стъпва тежко. До смъртта на Ирен стъпките му бяха по-скоро леки, даже тя често му повтаряше: „Ходиш като птиче. Все си мисля, че ще полетиш“. Ирен почина преди четири години.
Колата спира пред тях. Камий се качва.
— Ти как се казваше?
— Александър, ше…
И си прехапва езика. Всички знаят, че Камий мрази това „шефе“. Твърди, че му намирисва на болница или на телевизионен сериал. Подобни резки оценки са точно в неговия стил. Той е миролюбив човек с пориви на грубост. Понякога кипва. И преди си беше доста неотстъпчив, а с възрастта и вдовството стана малко мнителен и сприхав. Всъщност му липсва търпение. Ирен често питаше: „Обич моя, защо си все ядосан?“. От висотата, ако можем да се изразим така, на своите метър и четирийсет и пет Камий отговаряше, като преиграваше изненадата: „Ами да, вярно… Няма за какво да се ядосвам…“. Холеричен и сдържан, груб и манипулативен, хората рядко го разбират отведнъж. Ценят го. И заради това, че не е особено весел. Камий не обича кой знае колко себе си.