— Лазиш ми по нервите, Камий — въздиша Льо Ген.
— Е, да, господин дивизионен комисар, разбирам те. Но какво да правим, както казва Дантон: „Фактите са упорито нещо!“. А те са налице!
— Ленин — вметва Луи.
Камий се обръща раздразнен.
— Какво Ленин?
Луи отмята перчема си с дясната ръка.
— „Фактите са упорито нещо“ — осмелява се притеснен, — са думи на Ленин, не на Дантон.
— И какво променя това?
Луи се изчервява. Кани се да скочи на стремето, ала не успява, Льо Ген е по-бърз:
— Именно, Камий! Какво се променя от твоите истории за сярна киселина отпреди десет години?
Наистина е бесен и гласът му гърми пред заведението, но шекспировският му гняв стряска единствено останалите клиенти. Камий смирено и сдържано гледа как краката му се полюшват на петнайсет сантиметра от асфалта.
— Не десет, господин дивизионен комисар, единайсет.
Това е една от многото забележки, които човек би могъл от време на време да отправи към Камий — сдържаността му е леко театрална, малко ала Расин, ако щете.
— А сега имаме две за няма и осем месеца. Само мъже. Забележи, че със случая Трарийо стават три.
— Но…
Луи би казал, че дивизионният ще започне да бълва, това момче действително притежава богат речник.
Само че в този миг бълва за кратко. Защото няма кой знае какво за казване.
— И каква е връзката с момичето, Камий?
Камий се усмихва.
— Най-сетне един добър въпрос.
Дивизионният се задоволява с няколко думи:
— Наистина ми лазиш по нервите…
За да покаже колко е уморен, той става: друг път ще говорим за това; с вяли жестове: може и да си прав, ала по-късно, по-късно. Който не познава Льо Ген, ще си каже, че направо е обезсърчен. Хвърля шепа монети на масата и вдига ръка като съдебните заседатели, полагащи клетва, чао на всички, виждат го в гръб, широк е като камион, как се отдалечава с тежка стъпка.
Камий въздъхва, човек винаги греши, когато е прав твърде рано. „Но не греша.“ Казвайки това, се потупва по носа с показалец, все едно пред Луи и Арман е нужно да уточнява, че обикновено по-скоро има нюх. Само че не уцелва момента. Засега момичето е жертва, толкоз. И ако не я открият, след като им плащат за това, би било повече от грешка, тъй че да поддържа тезата, че тя е убиец рецидивист, не е особено ефикасна защита.
Стават и тръгват обратно към местопрестъплението. Арман е свил малка пура, съседът му по маса нямаше нищо друго. Тримата се отправят към метрото.
— Прегрупирах екипите. Първият…
Камий го спира, като бързо слага ръка на лакътя му, сякаш е зърнал кобра в краката си. Луи вдига глава и се ослушва, Арман също слуша, наострил ухо. Камий е прав, все едно са в джунглата, тримата мъже се споглеждат и усещат как асфалтът трепери в ритъма на глухи, дълбоки удари. Обръщат се едновременно, готови за всякаква случайност. Пред тях, на двайсетина метра, една монументална маса се носи с невероятна скорост. Слоноподобният Льо Ген тича насреща им, пешовете на сакото му разширяват още повече и без това огромното му телосложение, ръката му е високо вдигната, а в нея е мобилният телефон. Камий инстинктивно търси своя, сеща се, че го е изключил. Няма време нито да направи някакво движение, нито да се отмести, Льо Ген вече е при тях, сякаш са му нужни още няколко крачки, за да успее да спре, ала траекторията е добре изчислена и той се заковава точно пред Камий. Странно, но не е задъхан. Сочи мобилния си телефон.
— Открили са момичето. В Пантен. Мърдай!
Дивизионният се е върнал в службата, има хиляда неща да върши, а трябва и да се обади на съдията.
Луи спокойно шофира с бясна скорост. Стигат до мястото за няколко минути.
Старият склад стърчи на брега на канала като гигантски промишлен бункер, приличен едновременно на кораб и на завод. Боядисано в охра квадратно здание, от кораба са заимствани широките външни коридори, които на всеки етаж обточват четирите фасади, а от завода — грамадните отвори с тесни високи стъкла, нагъсто едно до друго. Шедьовър на бетонната архитектура от 30-те години на XX век. Царствена постройка, чиято доста избледняла табела все още указва: ГЛАВНА ЛЕЯРНА.