Откак се върна на работа, вече близо три години, приема всички стажанти, за огромен късмет на останалите началник-отдели, които не искат да се товарят с тях. Онова, което той пък не иска, е да сформира нов постоянен екип, след като неговият се разпадна.
Хвърля едно око на Александър. Глава, на която това име Александър хич не върви. Няма значение, стига му, за да го надвишава с четири глави, което не е никакъв подвиг, и потегля, преди още Камий да му е наредил, което поне показва енергичност.
Александър лети като стрела, обича да шофира и то е видно. Човек би казал, че на джипиеса му е трудно да навакса закъснението при тръгването. Александър държи да покаже на началството, че кара добре, сирената вие, колата властно прекосява улици, кръстовища и булеварди, краката на Камий се полюшват на двайсет сантиметра над пода и той стиска предпазния колан с дясната си ръка. Стигат за по-малко от петнайсет минути. Двайсет и един и петдесет. Макар да не е много късно, Париж изглежда потънал в тиха дрямка и съвсем не като град, в който отвличат жени. „Една жена — бе казал свидетелят, обадил се в полицията. Той осезаемо беше в шок. — Отвлякоха я пред очите ми!“ Още не можеше да се съвземе. Трябва да признаем, това не е често срещано изживяване.
— Спри и ме остави тук — отсича Камий.
Слиза и си намества шапката, а момчето потегля. Намира се в края на улицата, на петдесетина метра от първите заграждения. Продължава пешком. Когато има време, винаги се старае да подхване проблема отдалеч, такъв си му е методът. Първият поглед е много важен и най-добре да е панорамен, защото после човек навлиза в детайлите и в неизброимите факти и няма как вече да се върне назад. Това е официалната причина, поради която слиза на стотина метра от мястото, където го чакат. Другата, истинската, е, че му се иска да не е тук.
Докато приближава до полицейските коли, които мятат пръски от въртящите се буркани към фасадите наоколо, се опитва да разбере какво усеща.
Сърцето му бумти.
Наистина не се чувства добре. Би дал десет години от живота си, за да е другаде.
Но колкото и бавно да крачи, ето че все пак пристига.
Приблизително така се бе случило и преди четири години.
На улицата, където живее и която прилича на тази. Ирен я нямаше, след няколко дни трябваше да роди момченце. Сигурно беше в родилното, Камий забърза, затича се, втурна се да я търси, какво не бе сторил онази нощ, за да я открие… Беше като обезумял, ала всичко бе напразно… Беше мъртва. Кошмарът в живота на Камий бе започнал с един миг, подобен на този.
И сега сърцето му бумти, подскача, ушите му бучат. Чувството за вина, което смяташе за заспало, се пробужда. Гади му се. Някакъв глас му вика да бяга, а друг да се изправи лице в лице, някой сякаш е стегнал гърдите му в менгеме. Камий си мисли, че ще падне. Вместо това отмества едно заграждение, за да влезе в охраняемата зона. Полицаят на пост му махва бегло отдалеч. Не всички познават комисар Верховен, но всички го разпознават. Няма как, и да не беше се превърнал в легенда, с този ръст… И с тази история…
— А, вие ли сте?
— Разочарован си…
Луи веднага започва да пърха изплашено с криле.
— Не, не, не, не, съвсем не!
Камий се усмихва. Винаги го е бивало да го изкарва из релси. Луи Мариани дълго време му беше заместник, познава го, като да го е скроил сам.
В началото след убийството на Ирен често го посещаваше в клиниката. Камий не говореше много. Онова, което дотогава беше само занимание за свободното време, рисуването, бе прераснало в основна и дори в единствена дейност. По цял ден само това правеше. Рисунки, ескизи и скици се трупаха в стаята, чийто безличен вид Камий продължаваше да поддържа. Луи си избираше някое местенце, единият гледаше парка, другият — краката си. В това безмълвие си бяха казали куп неща, но все пак не можеше да се мери с думите. Не намираха такива. А един ден Камий без предисловия заяви, че предпочита да бъде сам и не иска да завлича и Луи в своята мъка. „Не е кой знае колко интересно да ходиш при тъжно ченге“, подхвърли той. И на двамата им дотежа, че се разделиха по този начин. Времето течеше. Нещата постепенно се пооправиха, ала беше вече твърде късно. Когато жалейката отмине, оставащото след нея наподобява пустиня.