А съвсем в дъното има три стъпала, които преодолява, пак тунел, нещо като машинна ниша, и се стига до ламарина, закрепена вертикално на стената. Външната светлина едвам се процежда и се налага Алекс да опипа отстрани, за да разбере как се държи тя. Просто е втъкната в жлеб. Опитва да я издърпа към себе си, не е много тежка. Предпазливо я измъква и я отмества.
Навън.
Прохладният нощен въздух веднага я лъхва, ухае на сладост, на свежа влага, миризма на канал. Животът се завръща, светлината е слаба. Ламарината е скрита зад една издатина досами земята. Алекс излиза и се обръща да види дали може да я постави отново, но се отказва, вече не е необходимо да взема предпазни мерки. При условие че се махне оттук на мига. Толкова бързо, колкото й позволяват вдървените и болезнени крайници.
На трийсетина метра — пуст кей. По-натам — ниски жилищни блокове, почти всички прозорци светят. Приглушени звуци от булевард, който минава някъде недалеч отзад.
Алекс започва да крачи.
Ето я на булеварда. Заради умората няма да може да върви дълго, още повече че й причернява и трябва да се хване за една улична лампа, та да не падне.
Изглежда твърде късно, за да се надява на какъвто и да било транспорт.
А, да. Ей там има стоянка за таксита.
Празна е, пък и е рисковано, подсказват й няколкото още работещи неврона. Това е най-сигурният начин да накараш да те забележат.
Само че невроните не са способни да й подскажат кое е най-доброто решение.
27
Когато, както тази сутрин, има много желязо за коване и е трудно да се подредят приоритетите, Камий смята, че „най-спешно е да не правиш нищо“. Своеобразен вариант на неговия метод, който се състои в това да подхождаш към случаите от възможно най-голяма дистанция. Едно време, като вземаше думата в полицейското училище, говореше за този метод на прелитане над нещата, наричайки го „въздушна техника“. Произнесено от мъж метър и четирийсет и пет, подобно наименование би могло да предизвика смях, но никой никога не посмя да се засмее.
Шест сутринта е, Камий се е събудил и е взел душ, закусил е, чантата му е до вратата и той стои прав с Дудуш на единия лакът. С едната ръка я чеше по гърба и двамата гледат през прозореца.
Погледът му пада върху плика с бланката на оценителя, който снощи най-сетне се реши да отвори.
Този търг е последният акт от унаследяването на баща му. Смъртта му не причини истинска болка, не, Камий беше разтърсен, объркан, след това му домъчня, натъжи се, но кончината не беше катаклизъм. Тя нанесе умерени щети. С баща му всичко винаги беше ужасно предвидимо и краят му не бе кой знае какво изключение.
Ако Камий довчера не успяваше да отвори плика, то е, защото съдържанието му бележи последното действие от цял един отрязък от живота му. Скоро ще стане на петдесет. Всички около него са мъртви — майка му, жена му, сега и баща му, а и деца няма да има. Никога не си беше представял, че ще остане единственият жив в своя живот. Ето това го смущава, смъртта на баща му слага край на една история, която все пак не е завършена. Камий още е тук, доста обрулен, ала на крак. Само дето животът му сега принадлежи единствено на него, той е единствен ползвател и бенефициент. Когато човек се превърне в основно действащо лице в собствения си живот, вече не е особено интересно. Страданието на Камий идва не само от глупавия комплекс на оцелелия, а от факта, че е закрепостен към подобно принудително ползване на живота.
Апартаментът на баща му беше продаден. Остават само петнайсетина платна на Мод, които господин Верховен е запазил.