И мнението на Камий е същото. Ритуалът е сексуален. Това момиче, ако е то, ненавижда мъжете. Прелъстява онези, които срещне, вероятно дори сама ги избира, и при първа възможност ги умъртвява. А ще разберат защо именно със сярна киселина, когато я арестуват.
— Това прави по едно престъпление на половин година — заключава старшина Ланглоа. — Страхотни ловни трофеи, няма що.
Камий е съгласен. Старшината не само изказва напълно правдоподобни хипотези, но и задава точните въпроси. Не, не, доколкото Камий е запознат, няма връзка между тях — Гатеньо има автосервиз в Етамп, Масиак е собственик на ресторантче в Реймс, Трарийо е безработен от северните предградия на Париж. Освен че са умрели по приблизително еднакъв начин и навярно от една и съща ръка.
— Не знаем коя е — подхвърля Камий, докато Ланглоа пали колата, за да го закара на гарата, — ала това, в което сме сигурни, е, че ако си мъж, по-добре да не й се изпречваш на пътя.
32
Отначало Алекс отседна в първия хотел, който намери, срещу гарата. През цялата нощ не мигна. При всички случаи, дори да не беше грохотът на влаковете, плъховете все така обитаваха сънищата й, в какъвто и да било хотел… Последния път едрият черно рижав плъх беше метър висок и бе наврял мустаците и лъскавата си муцуна в лицето й, черните му святкащи очи я пронизваха от глава до пети, а разтегнатите бърни разкриваха острите му зъби.
На другия ден откри каквото търсеше във фирмения телефонен указател. Хотел „Пре Арди“. За късмет, там имаше не особено скъпи свободни стаи. Добър е и чист, нищо че е далеч от всичко. Градът й харесва, сякаш излъчва светлина, и тя си направи няколко приятни разходки, все едно бе в отпуск.
При пристигането в хотела за малко да си тръгне на мига. Заради съдържателката, госпожа Занети, „но тук всички ме наричат Жаклин“. На Алекс не й е много по сърце да се сприятелява така на бърза ръка: а вие, как се казвате? Няма как: Лора.
— Лора?… — повтори съдържателката, слисана. — Та това е името на племенничката ми!
Алекс не виждаше нищо странно. Всички трябва да си имат име, съдържателките на хотели, племенничките, медицинските сестри, всички, ала за госпожа Занети това, изглежда, беше извънредно чудно. От самото начало Алекс не хареса у нея точно този отвратително комерсиален начин, по който си измисляше някаква връзка с всеки. Явно е „по връзките“ и тъй като остарява, подсилва таланта си за общуване с щипка порив за покровителство. Алекс намира също толкова дразнещ и стремежа й да бъде приятелка на половината свят и майка на другата половина.
Някога е била красива жена, която е поискала да си остане такава и това е развалило всичко. Резултатът от пластичните операции невинаги старее добре. В нейния случай е трудно да разбере човек какво не е в ред, има чувството, че всичко се е разместило и че лицето, опитващо се да прилича все пак на лице, вече не се подчинява на нито едно изискване за съразмерност. То е нещо като свръхопъната маска със змийски очи, потънали в кухините, стотици ситни бръчици, които се събират около поразителните с размерите си устни, челото е толкова изпънато, че веждите изглеждат извити със сила, а бузите са изтеглени прекомерно назад и висят отстрани като билидъфи. Косата й, боядисана в катраненочерно, е със зашеметяващ обем. И щом я зърна на рецепцията, Алекс наистина понечи да си тръгне, какво повече може да се каже, тази жена приличаше на вещица. Когато ви посрещне подобно чудовищно нещо, придобивате склонност към бързи решения. Мислено Алекс реши да приключи колкото е възможно по-скоро с Тулуза и да се връща. Само че първата вечер съдържателката я покани в личните си покои да изпият по чаша.
— Не искате ли да си поговорите малко с мен?
Уискито е превъзходно, холчето й е приятно, декорирано в стила на петдесетте години, с голям черен бакелитов телефон и грамофон „Тепаз“ с плоча на „Платърс“. В крайна сметка тя е доста мила и разказва забавни истории за своите клиенти. Пък и човек най-сетне свиква с лицето. Просто го забравя. Както сигурно и тя самата го е забравила. Също като недъзите — от определен момент нататък ги забелязват само другите.
След това отварят бутилка бордо, „Не знам какво ми е останало, но ако имате желание да вечеряте…“. Алекс казва „да“ за по-лесно. Вечерта приятно се точи, Алекс е минала през барабанния огън на въпросите и лъже разумно. Предимството на разговорите със случайни познати е, че човек не е длъжен да се придържа към истината и за никого няма никакво значение какво казва. Когато става от канапето, за да иде да си легне, вече минава един след полунощ. Прегръщат се топло, взаимно се уверяват, че са прекарали прекрасна вечер, което е и вярно, и не. Във всеки случай времето се е изнизало, без Алекс да усети. Ляга си доста по-късно, отколкото е предвидила, умората я поваля и я отвежда на среща с кошмарите.