— Вие се наскучахте, нали?
Жаклин е взела ръката на Алекс в своята и силно я стисва. Странно, но ръцете й са студени, издължени, сякаш пергаментови ръце с безкрайно дълги нокти. В тази ласка тя влага цялата топлота, която часът и опиянението й позволяват.
— Не — уверява я Алекс с убедителен тон, — забавно беше.
Ала решава да си замине още на другия ден. Рано-рано. Не си е купила билет, толкова по-зле, но все ще хване някой влак.
Пристигат. Жаклин се олюлява на високите токчета. Хайде, късно е. Прегръщат се в антрето и гледат да не вдигат шум, да не събудят някого, до утре? Алекс казва „да“ на всичко, качва се в стаята си, взема куфара, слиза и го оставя до рецепцията, задържа само ръчната си чанта, минава зад плота и бутва вратата на малкия хол.
Жаклин си е събула обувките и си е сипала голяма чаша уиски. Сега, когато е сама със себе си, човек може да й даде сто години повече. Щом вижда Алекс да влиза, се усмихва: забравили сте нещо… Няма време да довърши изречението, Алекс хваща телефонната слушалка и със замах й нанася такъв удар в дясното слепоочие, че Жаклин се извърта от силата и се свлича. Чашата й се търкулва на пода. Преди да обърне глава, Алекс й стоварва с две ръце корпуса на грамадния бакелитов телефон на върха на черепа, това е нейният начин да убива хората, удряйки ги по главата, а после онова, пък и така е най-бързо, като нямаш оръжие. Този път три, четири, пет страхотни удара, вдигайки ръце колкото може по-високо, и работата е свършена. Главата на старицата е вече порядъчно очукана, но тя не е мъртва, това е второто предимство на ударите по главата, пребиват, ала все пак ти оставят време да се възползваш от десерта. Още два мощни удара по лицето и Алекс си дава сметка, че Жаклин носи чене. То е на три четвърти излязло от устата накриво, модел от синтетична смола, повечето предни зъби са счупени, не са останали кой знае колко. Тече кръв от носа и Алекс се отдръпва предпазливо. С жицата на телефона връзва китките и глезените, след което, дори старицата да мърда, не е важно.
Алекс неизменно пази носа и лицето си, действа отдалеч, с изпъната ръка, като държи голяма шепа коса, и с основание, защото върху смолата на ченето концентрираната сярна киселина предизвиква невероятно бурно шупване.
Вследствие изгарянето на езика, гърлото, врата съдържателката на хотела издава глух, дрезгав, животински вик, коремът й се повдига като балон, надут с хелий. Вероятно този вик е плод на рефлекс, трудно е да се разбере. Алекс все пак се надява, че е от болка.
Отваря прозореца към двора и открехва вратата, за да направи течение, а после, щом въздухът отново става годен за дишане, затваря вратата, оставя прозореца отворен, търси „Бейлис“, не открива, опитва водката, не е толкова зле, и се настанява на канапето. Поглед към старата жена. Сега, когато е мъртва, човек би казал, че е напълно разчленена, но това не е нищо в сравнение с лицето и онова, което е останало от него; поразената от киселината плът е предизвикала изливи на ботокс и се е получила наистина гнусна каша.
Пфу!
Алекс е смазана от умора.
Хваща някакво списание и започва да решава кръстословица.
35
Тъпчат на едно място. Съдията, времето, разследването, нищо не върви. Дори Льо Ген се изнервя. И това момиче, за което все така нищо не знаят.
Камий е приключил с рапортите си и се помотава. Както обикновено, няма особено желание да се прибере вкъщи. Ако не беше Дудуш да го чака…
Работят по десет часа на ден, записали са десетки показания, изчели са повторно десетки доклади и протоколи, сравнили са сведения от различни източници, изискали са уточнения, проверили са подробности и графици, разпитали са хора. И нищо. Да се чуди човек.
Луи първо провира глава, после влиза. Като вижда пръснатите по бюрото листове, прави знак на комисаря: може ли? Камий кимва: да. Луи поглежда листовете, това са портрети на момичето. Във фоторобота, изготвен от криминалистите, се долавя достатъчна прилика, за да могат свидетелите да я разпознаят, ала в него липсва живот, докато Камий е възпроизвел лицето по памет и го е преобразил. Момичето няма име, но на тези рисунки има душа. Камий я е нарисувал десет, двайсет, може би трийсет пъти, все едно я познава отблизо, ето я на маса, вероятно в ресторант, със скръстени под брадичката ръце, сякаш слуша някой да разказва анекдот, очите й са светли и засмени. Тук плаче, тъкмо е вдигнала глава, трогателно е, като че не й стигат думи, а устните й треперят. Тук пък върви по улицата и извива ханш, обръщайки се, привлечена от една витрина, в която се отразява учуденото й лице. Под молива на Камий момичето е невероятно живо.