— Две момчета и едно момиче. Гийом, Ромен, Марион. На девет, седем и четири.
Винаги точен. Все пак знае как да се държи и не натоварва разговора със семейни случки.
— Всъщност на никого не му пука за чуждите истории, нали?
— Не, на мен ми е интересно… — възразява Алекс.
— Много сте възпитана.
— Всичко върви добре, камионът е невероятно удобен.
— Ако искате да подремнете, няма проблем.
Посочва с палец леглото зад себе си.
— Аз съм длъжен да карам, но вие…
Алекс приема и спи повече от час.
— Къде сме? — пита, докато се сресва и се връща на седалката.
— А, ето ви, значи! Май се поуспахте. В Сент Мену.
Тя се преструва на удивена… колко много път са изминали.
Сънят й беше неспокоен. Не само тревожен, както обикновено, но и скръбен. Пътуването към границата все пак е болезнен поврат. Началото на бягството. Началото на края.
Когато разговорът затихва, слушат радио, новините, разни песни. Алекс дебне спирките, задължителните почивки, моментите, когато Боби ще поиска да иде да пие кафе. Носи си термос, храна, всичко необходимо за из път, ама човек има нужда да спира, тази работа е толкова затъпяваща, дори не можете да си представите. Щом се зададе спирка, Алекс застава нащрек. Ако е отбивка за отдих, се прави на заспала, твърде малко хора, следователно голям риск да я забележат. Ако е бензиностанция, не е прекалено опасно, слиза да се поразтъпче, предлага кафе на Боби, двамата са станали добри приятели. Тъкмо докато пият кафе, той зачеква темата за причината за пътуването й:
— Студентка ли сте?
Сам не си вярва, че може да е студентка. Изглежда млада, ала все пак към трийсетте, пък и толкова уморена, навярно не й е лесно. Тя избира да се засмее.
— Не, медицинска сестра съм, ще се опитам да поработя там.
— Защо Германия, ако не е недискретно?
— Защото не говоря немски — отвръща Алекс с цялата убедителност, на която е способна.
Робер се майтапи, без да е сигурен, че разбира.
— Бихте могли да идете и в Китай тогава. Освен ако не говорите китайски. Знаете ли китайски?
— Не. Всъщност гаджето ми е от Мюнхен.
— Аха…
Прави се на човек, който е разбрал всичко. Големите му мустаци мърдат, главата му се поклаща насам-натам.
— И какво работи гаджето ви?
— Информатика.
— Германец ли е?
Алекс кимва утвърдително, не знае докъде ще стигнат така, има само две дължини преднина в разговора и това не й харесва.
— А жена ви работи ли?
Боби хвърля чашката в едно кошче. Въпросът за жена му не го е обидил, потопил го е в мъка. Отново са на път и той е намерил снимка на съпругата си, невзрачна жена на около четирийсет с права коса. Изглежда болнава.
— Множествена склероза — казва Боби. — С децата, представяте ли си? Сега сме в ръцете на Провидението.
И посочва статуетката на Дева Мария, която кротко се поклаща под огледалото за обратно виждане.
— Вярвате, че тя ще стори нещо за вас, тъй ли?
Алекс не искаше да каже това. Той се обръща към нея, в погледа му няма и следа от неприязън, та то е очевидно:
— Отплатата за изкуплението, това е прошката. Вие не мислите ли така?
Алекс не разбира много добре религията. Не е забелязала, че от другата страна на таблото е залепил надпис: „Той се връща. Готови ли сте?“.
— Не вярвате в Бога — казва Боби през смях, — веднага се вижда.
В тази констатация не прозира укор.
— Ако и това нямах… — добавя той.
— Но — отвръща Алекс — Дядо Боже хубаво ви е подредил. Не сте злопаметен.
Боби махва с ръка: да, знам, вече са ми го сервирали.
— Бог ни праща изпитания.
— По този въпрос — признава Алекс — няма как да се каже обратното…
Разговорът замира от само себе си, двамата гледат пътя.
Малко по-късно Боби заявява, че трябва да си почине. Някаква бензиностанция, голяма колкото цял град.
— Тук съм си свикнал — казва с усмивка. — За около час.
Намират се на двайсетина километра от изхода за Мец. Отначало Боби слиза да се поизпъне, да подиша, той не пуши. Алекс гледа как снове по паркинга, разкършва се и тя си мисли, че е вероятно и защото го гледа. Всъщност дали прави така, когато е сам? После се връща в камиона.
— Ако позволите — казва и се покатерва на леглото. — Не се притеснявайте, тук си имам будилник.