— Не беше ясно написано. Прочетох „314“ — обяснява.
Доста е приказлива, не иска цялата тая история да излезе, че е по нейна вина. Тя няма нищо общо.
— Ако бяха написали добре номера на стаята, нямаше да се случи.
За да я успокои, да я утеши, Луи слага красивата си ръка с маникюр на лакътя й и притваря очи; понякога наистина се държи като кардинал. За пръв път след злощастното си влизане в стая 314 жената осъзнава, че отвъд тази жалка грешка, която не спира да предъвква, стои преди всичко една млада, трийсетгодишна самоубийца.
— Веднага разбрах, че е мъртва.
Млъква, търси думите, не е като да не е виждала трупове в живота си. И пак всеки път е неочаквано и краката ви се подкосяват.
— Такъв удар беше за мен!
Поставя ръка пред устата само като си спомни. Луи мълчаливо съчувства, Камий не казва нищо, гледа, чака.
— Такава красива, млада жена. А изглеждаше толкова жива…
— Смятате, че имаше вид на жива, така ли?
Въпроса го задава Камий.
— А, в стаята не, разбира се… Не исках да кажа това…
И тъй като двамата мъже не се обаждат, тя допълва, иска да е в ред и в крайна сметка желае да помогне. Заради тази история с номера на стаята не може да се отърве от мисълта, че ще я упрекнат в нещо. И се мъчи да се защити.
— Когато я видях снощи, имаше много жив вид! Това искам да кажа! Вървеше решително, какво, ами не знам как да го кажа…
Започва да се изнервя. Луи подхваща спокойно:
— Къде я видяхте да върви снощи?
— Ами че долу по улицата! Излизаше с чували за смет…
Няма време да довърши изречението, мъжете вече са изчезнали. Зърва ги да тичат към изхода.
Пътьом Камий е забрал Арман и трима полицаи и всички се втурват към изхода. Наляво и надясно, на около петдесет метра разстояние, от двете страни на улицата, един боклукчийски камион гълта контейнерите, които служителите зареждат. Полицаите крещят, но отдалеч никой не схваща какво искат. Камий върви нагоре по улицата заедно с Арман и жестикулира енергично, Луи поема в обратна посока, размахват полицейски карти, с всичка сила надуват свирките, това сякаш парализира чистачите и движенията им застиват. Полицаите пристигат, останали без дъх. Ченгета, които арестуват кофи за боклук, никой в боклукчийския занаят още не беше виждал такова нещо.
Отвеждат сащисаната камериерка на място, като начеваща знаменитост, заобиколена от репортери и почитатели. Тя посочва къде се е разминала с младата жена предната вечер.
— Идвах със скутер. Видях я ей тук. Горе-долу, нали, не мога да кажа с точност.
Дотъркалват двайсетина контейнера до паркинга на хотела. Управителят веднага изпада в ужас.
— Не можете… — започва той.
Камий го прекъсва.
— Какво не мога?
Управителят се отказва, наистина отвратителен ден, обърнати на паркинга контейнери, сякаш самоубийството не е достатъчно.
Трите чувала ги открива Арман.
Нюх. Опит.
53
В неделя сутринта Камий отваря прозореца на Дудуш, за да може да си гледа пазара, тя обожава това. Като привършва закуската, няма и осем, спал е зле и влиза в един от онези дълги периоди на колебание, каквито винаги е имал, в които всички решения сякаш се уравновесяват взаимно и когато да действаш и да не действаш изглежда еднакво важно. Ужасното в тези моменти на неувереност е, че дълбоко в себе си знае кое в крайна сметка ще надделее. Да се преструваш, че се чудиш, е просто начин да облечеш едно спорно решение в привидна рационалност.
Днес е търгът за творбите на майка му. Беше казал, че няма да иде. Сега е сигурен.
Почти сякаш събитието вече е минало, Камий проектира себе си във времето след това. Размишлява относно резултата. И относно идеята да даде тези пари. Досега е отказвал да си поставя въпроса колко ще получи. Макар да не иска да смята, мозъкът му е навързал числата и това е по-силно от него. Никога няма да е толкова богат, колкото Луи, но все пак. Близо сто и петдесет хиляди евро според него. Може би и повече, двеста. Ядосва се на себе си, че прави този род сметки, ала кой не би го сторил? При смъртта на Ирен застраховките изплатиха апартамента, дето бяха купили, и той веднага го продаде. С приходите купи този, като взе малък кредит, който продажбата на произведенията на майка му би могла да погаси. Подобна мисъл е първата пукнатина в най-добрите решения. Ще си каже: можех поне да изплатя вноските и да дам останалото. След това ще си каже: да изплатя вноските, да си сменя колата и да дам останалото. Като зъбчати колела. Докато не остане останало. Накрая ще изпрати двеста евро за изследвания срещу рака.