— Колко клиенти съм посещавал…
Рен Льороа смачква цигарата си.
— Не знам какво всъщност се случи. Веднъж Алекс изчезна за няколко дни. И когато се върна, всичко бе свършило. Дори не говореше с мен. После родителите ми се преместиха, заминахме и повече никога не я видях.
— Кога беше това?
— Не си спомням точно, отдавна. В края на една година. 1989-а, там някъде… Не бих могла да кажа.
56
В дъното на кабинета Камий продължава да слуша. И рисува. Все така, по памет. Лицето на Алекс, на около тринайсет, на моравата пред къщата в Нормандия, тя позира с приятелката си, държат се през кръста, с пластмасови чаши в ръце. Той се опитва да улови усмивката от онази снимка. И най-вече погледа. Това му липсва най-много. В хотелската стая очите й бяха угаснали. Погледът му липсва.
— А сега — продължава Луи — Жаклин Занети. Нея я познавате по-добре, нали?
Никакъв отговор. Примката се затяга. Луи сякаш покрива представата за провинциален нотариус, коректен, вежлив, педантичен, подреден. Изнервящ.
— Кажете, господин Васьор, от колко време работите в „Дистрифер“?
— Прекрасно знаете, започнах през 1987-а. Предупреждавам ви, ако сте ходили при работодателя ми…
— Да? — прекъсва ги Камий от дъното на кабинета.
Васьор се обръща разярен.
— Ако сме ходили, казвате… — повтаря Камий. — Струва ми се, че има оттенък на заплаха в тия думи. Хайде, продължете, много ме интересува.
Васьор няма време да отговори.
— На каква възраст започнахте в „Дистрифер“? — пита Луи.
— На осемнайсет.
Камий се намесва отново:
— Кажете ми…
Васьор постоянно се обръща към Луи и Арман и се извърта към Камий, накрая се надига и ядосано поставя стола си по диагонал, за да може да ги вижда и тримата, без да се кълчи.
— Да?
— А с Алекс добре ли вървеше по това време? — продължава Камий.
Тома се усмихва.
— Отношенията ми с Алекс винаги са вървели много добре, комендант.
— Комисар — поправя го Камий.
— Комисар, комендант, капитан, все ми е тая.
— И заминавате на обучение — подхваща Луи, — обучение, организирано от вашата фирма, годината е 1988-а и…
— Добре де, ясно, окей, Занети я познавам. Чуках я веднъж, няма какво да раздуваме толкова!
— В Тулуза сте на обучение три пъти за по една седмица…
Тома прави гримаса: не знам, да не мислите, че си спомням…
— Да, да — настоява Луи, — уверявам ви, проверихме, три пъти за по една седмица: от 17-и до…
— Добре де, окей, три пъти, окей!
— Да запазим спокойствие.
Отново Камий.
— Вашата работа малко напомня стар скеч — казва Тома. — Златното момче рови из досието, клошарят води разпита, а джуджето си оцветява в дъното на класната стая…
Кръвта на Камий успява да направи само един оборот. Той се изстрелва от стола и се хвърля. Луи е станал, поставил е ръка на гърдите на шефа си и е затворил очи като човек, който поема нещата; често постъпва така с Камий, изиграва поведението, което трябва да възприеме той, с надеждата, че комисарят ще се синхронизира, ала този път няма полза.
— А ти, тлъст тъпако, твоят скеч: „Да, чуках я на десет години и беше адски гот“, къде мислиш, че ще те отведе?
— Ама… Никога не съм казвал това!
Оскърбеният Тома.
— Приписвате ми думи, направо…
Много е спокоен, но изглежда много засегнат.
— Никога не съм казвал подобни ужасии. Не, казах само…
Дори седнал е по-висок от Камий, забавно е. Не бърза. Натъртва на думите.
— Онова, което казах, е, че много съм обичал малката си сестра. Страхотно. В това няма нищо лошо, надявам се. То поне не се наказва от закона, нали?
С огорчен вид. И добавя стъписан:
— Братската обич попада ли под ударите на закона?
Ужас и гнилоч. Сякаш това казва. Ала усмивката му говори за съвсем друго.
Рожден ден. Този път има сигурна дата. На гърба госпожа Васьор е написала: „Тома, 16 декември 1989 г.“. Става на двайсет. Снимката е направена пред къщата.
— „СЕАТ Малага“ — каза гордо тя. — Е, втора ръка, иначе нямаше да се справя.
Тома се е облакътил на отворената докрай врата, за да се виждат седалките от изкуствена кожа вероятно. Алекс е до него. За снимката закрилнически е прегърнал сестра си през раменете. Когато човек знае, вижда нещата по различен начин. Тъй като снимката е доста малка, се наложи Камий да гледа лицето на Алекс с лупа. През нощта не спа, рисува я по памет, трудно му беше да си я спомни.