Мейвън излиза, дърпайки ме със себе си. Въпреки грима и дрехите си внезапно се чувствам много разголена. Това е предназначено за излъчване. Хиляди, милиони ще го видят.
– Не се безпокой, ние просто ще трябва да стоим и да си придаваме сурови изражения – промърморва в ухото ми.
– Мисля, че Кал се е погрижил за това. – Кимвам към принца, който гледа мрачно, все още залепен за хълбока на Еванджелин.
Мейвън се подсмихва под нос:
– Той смята, че речите са загуба на време. Кал обича действията, не думите.
Значи ставаме двама, но не искам да призная, че имам нещо общо с по-големия брат на Мейвън. Може би някога мислех така, но не и сега. Никога повече.
Един забързан секретар ни повиква с пръст. Дрехите му са синьо-сиви, цветовете на Династията Макантос. Може би е познавал полковника, може да е неин брат, неин братовчед. Недей, Мер. Това е най-неподходящото място да изгубиш самообладание. Той не ни удостоява дори с бегъл поглед, когато заемаме мястото си, заставайки зад Кал и Еванджелин, с краля и кралицата начело. Странно, Еванджелин не показва обичайното си хладнокръвие; виждам, че ръцете ѝ треперят. Страхува се. Жадуваше за светлината на прожекторите, искаше да бъде годеница на Кал и въпреки всичко се страхува от това. Как е възможно?
А после потегляме, влизаме в здание с толкова много Пазители и служители, че не мога да ги преброя. Вътре сградата е практично обзаведена с карти, кабинети и зали за съвещания вместо картини или салони. Хора в сиви униформи се суетят в коридора, макар че спират, за да ни направят път. Повечето врати са затворени, но успявам да надникна в няколко. Офицери и войници са свели погледи към карти на бойния фронт, спорейки за разположението на легионите. В друга стая, залята от буйна енергия, сякаш има поне сто видео екрана, всеки – обслужван от войник в бойна униформа. Говорят в слушалки с микрофон, лаят заповеди към далечни хора и места. Думите са различни, но смисълът е един и същ.
Удръжте позицията.
Кал се забавя пред вратата на стаята с видео екраните, проточил врат, за да види по-добре, но тя внезапно се затръшва в лицето му. Той се наежва, но не протестира, връщайки се в редицата с Еванджелин. Тя започва тихо да му мърмори, но той я прекъсва – за мой възторг.
Но усмивката ми се стопява, когато излизаме обратно в ослепителните светлини на предните стъпала на постройката. Върху бронзова табелка до вратата пише: Военно командване. Това място е сърцето на войската – оттук се командва всеки войник, всяка армия, всяко оръдие. Стомахът ми започва да се бунтува при мисълта за мощта, но не мога да изгубя самообладание, не и пред толкова много хора. Блясват фотоапарати и ме заслепяват. Когато трепвам, чувам глас в главата си.
Секретарят пъха в ръката ми някакъв лист. След един бегъл поглед към него за малко не изпищявам. Сега знам за какво са ме пазили.
Заслужи си издръжката, прошепва гласът на Елара в главата ми. Хвърля поглед към мен от другата страна на Мейвън, и полага всички усилия да не се хили.
Мейвън проследява злобния ѝ поглед и забелязва листа в треперещата ми ръка. Бавно увива пръсти около моите, сякаш може да ми влее силата си. Не искам нищо повече от това да разкъсам листа надве, но той ме държи да не мърдам.
– Длъжна си – е всичко, което казва, но шепне толкова ниско, че едва го чувам. – Длъжна си.
– Сърцето ми скърби за погубените животи, но знайте, че те не загинаха напразно. Кръвта им ще подхрани решимостта ни и ще ни подтикне да превъзмогнем предстоящите трудности. Ние сме нация във война, във война сме вече от столетие и препятствията по пътя към победата не са нещо необичайно за нас. Тези хора ще бъдат открити, тези хора ще бъдат наказани, а тази болест, която наричат „бунт“, никога няма да завладее моята страна.
Видео екранът в новата ми спалня е полезен горе-долу колкото бездънна лодка, излъчвайки снощната реч на краля в отвратителен цикъл. Досега вече мога да я рецитирам цялата дума по дума, но не мога да спра да гледам. Защото знам кой следва.
Лицето ми изглежда странно на екрана – твърде бледо и твърде студено. Все още не мога да повярвам, че запазих спокойно изражение, докато четях думите. Когато се качвам на подиума и заемам мястото на краля, дори не трепвам.
– Бях отгледана от Червени. Вярвах, че съм такава. И видях със собствените си очи милостта на Негово Величество краля, справедливото отношение на нашите Сребърни господари и огромната привилегия, която ни дадоха. Правото да работим, да служим на страната си, да живеем, и то да живеем добре. – На екрана Мейвън слага длан върху ръката ми. Кима заедно с речта ми. – Сега знам, че съм Сребърна по рождение, лейди от Династията Титанос, а един ден – принцеса на Норта. Очите ми бяха отворени. Съществува свят, за който никога не съм и мечтала, и той е непобедим. Милостив. А тези терористи, убийци от най-злия вид, се опитват да разрушат основата на нашата нация. Не можем да допуснем това.