– Той ми е вуйчо, направих за него каквото можах. За толкова безсърдечен ли ме мислиш? – Усмихва ми се печално, без да чака отговор. – Отложих ареста колкото можах, но всеки оставя следи и кралицата ще го открие – въздиша той, като слага длан на стъклото. – И ще го екзекутират.
– Би причинил това на вуйчо си? – Не си правя труда да скрия отвращението си или страха под него. Ако е готов да убие Джулиан дори след като го е оставил да си тръгне, какво ще причини на мен, щом ме разкрият?
Раменете на Кал се стягат, когато се изпъва, преобразявайки се отново във войник. Не желае да чува повече за Джулиан или Алената гвардия.
– Мейвън имаше интересно предложение.
Това не го очаквах.
– О?
Той кимва, странно раздразнен при мисълта за брат си:
– Мейви винаги е мислел бързо. Наследил го е от майка си.
– Това да ме уплаши ли трябва? – Знам по-добре от всеки, че Мейвън изобщо не прилича на майка си или на когото и да е друг проклет Сребърен.
– Какво се опитваш да кажеш, Кал?
– Ти вече се появи пред хората – изрича той припряно. – След речта ти цялата страна знае името ти и познава лицето ти. И следователно още хора ще се питат коя и каква си.
Мога само да се намръщя и да свия рамене:
– Може би трябваше да помислиш за това, преди да ме накараш да прочета онази отвратителна реч.
– Аз съм войник, а не политик. Знаеш, че не съм имал нищо общо с Мерките.
– Но ще ги изпълниш. Ще ги изпълниш безпрекословно.
Той не оспорва това. Въпреки всичките си недостатъци Кал не би ме излъгал. Не и сега.
– Всички свързани с теб документи са премахнати. Офицери, служители в архивите, никой няма да открие доказателства, че по рождение си Червена – промърморва той с очи, сведени към пода. – Това предложи Мейвън.
Въпреки гнева си ахвам гласно. Кръвната база. Архивите.
– Какво означава това? – Нямам сили да попреча на гласа си да потрепери.
– Училищното ти досие, удостоверението ти за раждане, отпечатъците от кръвта ти, дори личната ти карта бяха унищожени. – Едва го чувам над звука на блъскащото си като чук сърце.
Някога щях да го прегърна на мига. Но трябва да остана неподвижна. Не трябва да давам на Кал да разбере, че отново ме е спасил. Не, не Кал. Това беше дело на Мейвън. Това беше сянката, контролираща пламъка.
– Това звучи като правилната постъпка – изричам на глас и се опитвам да изглеждам незаинтересована.
Но преструвката ми може да продължи само толкова. След вдървен поклон в посоката на Кал излизам забързано от стаята, като крия невъздържаната си усмивка.
Двадесет и четвърта глава
Прекарвам голяма част от следващия ден в търсене и изучаване, макар че умът ми е другаде. Уайтфайър е по-стар от Двореца със стени, направени от камък и резбовано дърво вместо от диамантено стъкло. Съмнявам се, че някога ще науча разпределението на целия дворец, защото вътре се намират не само кралските апартаменти, но и много административни канцеларии и зали, бални зали, напълно оборудвана тренировъчна площ и други неща, които не разбирам. Предполагам, че именно затова на неспирно бъбрещия секретар му отнема близо половин час да ме открие, докато се шляя из една галерия със статуи. Но няма да имам повече време за разглеждане. Имам да изпълнявам задължения.
Задължения, които според бъбрещия кралски секретар се отнасят за многобройни злини, а не само прочитането на Мерките. Като бъдеща принцеса трябва да се срещам с хората по време на уредени разходки, да изнасям речи, да се ръкувам и да стоя до Мейвън. Последната част не ме безпокои истински, но да бъда излагана на показ като коза на търг, не е точно вълнуващо.
Присъединявам се към Мейвън в един транспортер, когато се отправяме за първата поява. Горя от желание да му кажа за списъка и да му благодаря за кръвната база, но твърде много хора ни гледат и слушат.
По-голямата част от деня преминава бързо в неясна бъркотия от шум и цветове, докато обикаляме различни части на столицата. Пазарът на Моста ми напомня за Великолепната градина, макар че е три пъти по-голям от нея. В единствения час, който прекарваме, като поздравяваме деца и собственици на магазини, виждам как Сребърните нападат или тормозят десетки Червени слуги, все опитващи се да си вършат работата. Офицерите от Сигурността ги пазят от истински тормоз, но думите, които Сребърните подхвърлят към тях, са почти толкова болезнени. Детеубийци, животни, дяволи. Мейвън държи здраво ръката ми, стиска я всеки път, щом някой Червен бъде съборен на земята. Когато стигаме следващата си спирка, една художествена галерия, се радвам да съм далеч от погледите на хората до момента, в който виждам картините. Сребърният художник използва два цвята – сребърно и червено, в ужасяваща сбирка, от която ми се повдига. Всяка картина е по-ужасна от предишната, изобразявайки Сребърна мощ и Червена слабост във всяка мазка на четката. Последната картина представлява сиво-сребриста фигура, много подобна на призрак, а от короната на челото му бликат алени като кръв багри. От тази гледка ми се приисква да разбия с глава някоя стена.