– Внушител – едва изричам на глас.
Никога преди не съм виждала някого от тях на арената – съмнявам се, че някой е виждал. Внушителите са рядко срещани, опасни и могъщи дори сред Сребърните, дори в столицата. Слуховете по техен адрес варират, но всичко се свежда до нещо просто и смразяващо: могат да влязат в главата ви, да четат мислите ви и да контролират ума ви. И именно това прави Самсон: с „шепот“ си е проправил път отвъд бронята и мускулите на Кантос в самия му ум, където няма защити.
Кантос вдига меча си с треперещи ръце. Опитва се да пребори силата на Самсон. Но колкото и да е силен, няма как да надвие врага в ума си.
Още едно извъртане на ръката на Самсон и сребърна кръв оплисква пясъка, когато Кантос забива меча си право през бронята си в плътта на собствения си стомах. Дори горе на седалките чувам отвратителния жвакащ звук на метал, прерязващ месо.
Когато кръвта бликва от Кантос, из арената отекват възгласи. Никога преди не сме виждали тук толкова много кръв.
Сини светлини проблясват и оживяват, окъпвайки пода на арената в призрачно сияние, като дават сигнал за края на мача. Сребърни лечители тичат през пясъка, втурнали се към поваления Кантос. Тук не се предполага да умират Сребърни. От Сребърните се очаква да се бият храбро, да се перчат с уменията си, да представят добро зрелище – но не и да умират. В крайна сметка те не са Червени.
Офицерите се движат по-бързо, отколкото съм виждала преди. Няколко са суифти, които търчат насам-натам в размазани очертания, докато ни изтикват навън. Не искат да сме наоколо, ако Кантос умре на пясъка. Междувременно Самсон се оттегля с широки крачки от арената като титан. Погледът му пада върху тялото на Кантос и очаквам да има извинително изражение. Вместо това лицето му е безизразно, лишено от емоции и толкова студено. Мачът не е означавал нищо за него. Ние сме нищо за него.
В училище учехме за света преди нашия, за ангелите и боговете, които живеели на небето, управлявайки земята нежно и любящо. Някои твърдят, че това са просто приказки, но аз не вярвам на това.
Боговете все още ни управляват. Слезли са от звездите. И вече не са мили и добри.
Втора глава
Нашата къща е малка дори по стандартите на Подпорите, но поне имаме гледка. Преди нараняването си, по време на един от армейските си отпуски, татко построи къщата нависоко, за да можем да гледаме отсрещната страна на реката. Дори през лятната мараня се виждат разчистените земни участъци, които някога са били гора, сега напълно изсечена. Изглеждат така, сякаш мястото е поразено от болест, но на север и запад непокътнатите хълмове са успокоително напомняне. Там някъде има още толкова много. Отвъд нас, отвъд Сребърните, отвъд всичко, което познавам.
Изкатервам се до къщата по подвижната стълба от овехтяло дърво, изтъркано в съответствие с ръцете, които се изкачват и слизат всеки ден. От тази височина мога да видя няколко лодки, отправящи се нагоре по реката, гордо развели ярките си знамена. Сребърни. Единствено те са достатъчно богати, за да използват частен транспорт. Докато те се радват на превозни средства с колела, лодки за разходка по реката, дори високо летящи въздушни джетове, на нас не ни се полага нищо повече от собствените ни два крака или велосипед, ако имаме късмет.
Лодките сигурно са се отправили към Съмъртън, малкия град, който изниква около лятната резиденция на краля. Днес Гиза беше там, за да помага на шивачката, при която чиракува. Често ходят на пазара, когато кралят прави посещения, за да продават нейните ръкоделия на Сребърните търговци и благородници, които следват кралските особи като патета. Самото място е известно като Двореца на Слънцето и се предполага, че е великолепно, но никога не съм го виждала. Не знам защо кралските особи имат втора къща, особено след като дворецът в столицата е толкова изящен и красив. Но подобно на всички Сребърни те не действат, водени от нужда. А тласкани от ламтеж. И каквото искат, го получават.
Преди да отворя вратата пред обичайния хаос, потупвам знамето, което пърха на верандата. Три червени звезди върху пожълтял плат, по една за всеки брат, и място за още. Място за мен. Повечето къщи имат такива знамена, някои – с черни ивици вместо звезди в безмълвен спомен за мъртви деца.
Вътре мама се поти над печката, разбърквайки яхнията в тенджерата, докато баща ми гледа свирепо от инвалидната си количка. Гиза бродира на масата, създава нещо прекрасно и изящно и напълно неразбираемо за мен.