На следващото голямо събиране, този път в личната трапезария на кралицата, двете Айрал ме пренебрегват напълно. Въпреки уроците ми по Протокол официалният обяд все още е истинско изпитание, докато се опитвам да си спомня какво са ме учили. Осанос: нимфи, синьо и зелено. Уел: градински пазители, зелено и златисто. Леролан: заличители, оранжево и червено. Рамбос и Тайрос, и Нормус, и Айрал, и много други. Никога няма да разбера как човек може да се оправя с всичките.
Както обикновено, настанена съм до Еванджелин. Болезнено си давам сметка за множеството метални съдове и прибори на масата, до един – смъртоносни оръжия в жестоката ръка на Еванджелин. Всеки път, щом вдигне ножа си да нареже храната си, тялото ми се напряга в очакване на удара. Елара знае какво си мисля, но продължава да се храни с усмивка. Това може да е по-ужасно от мъчението на Еванджелин: да знам, че изпитва удоволствие да наблюдава безмълвната ни война.
– И какво ще кажете за Двореца на Слънцето, лейди Титанос? – пита момичето срещу мен – Атара, ДинастияВайпър**, зелено и черно. Момичето анимос, което уби гълъбите. – Предполагам, че не може да се сравнява със... със селото, в което сте живели преди. – Изрича думата село като ругатня и самодоволната ѝ усмивка не ми убягва.
Другите жени се разсмиват заедно с нея, няколко шепнат със скандализирани гласове.
Отнема ми минута да реагирам, докато се опитвам да попреча на кръвта си да кипне:
– Дворецът и Съмъртън са много различни от това, с което съм свикнала – насилвам се да изрека.
– Очевидно – казва друга жена, като се навежда напред, за да се включи в разговора. От Династията Уел, ако съдя по зелено-златната ѝ туника. – Веднъж обиколих Долината на Капитъл и трябва да кажа, че Червените села са просто окаяни. Дори нямат прилични пътища.
Едва можем да се изхранваме, какво остава пък да павираме улиците. Челюстта ми се стяга, докато си помислям, че зъбите ми може да се изпотрошат. Опитвам се да се усмихна, но в крайна сметка правя гримаса, докато другите жени изразяват съгласието си.
– А Червените, е, предполагам, че са постигнали най-доброто на фона на това, с което разполагат – продължава жената Уел, сбърчвайки нос при тази мисъл. – Такъв живот е подобаващ за тях.
– Не е наша вината, че са родени слуги – казва една жена Рамбос в кафяви одежди небрежно, сякаш говори за времето или за храната. – Това е просто природа.
Вълни от гняв се разплискват по тялото ми, но един поглед от кралицата ми подсказва, че не мога да го покажа с нищо. Вместо това трябва да изпълня дълга си. Трябва да излъжа.
– Наистина – чувам се да казвам. Под масата ръцете ми се свиват в юмруци и си мисля, че сърцето ми може да се пръсне.
По цялата маса жените слушат внимателно. Много от тях се усмихват, други кимат, докато потвърждавам ужасните им убеждения за моите хора. От вида на лицата им ми идва да запищя.
– Разбира се – продължавам, неспособна да се спра. – Принудата да водят такъв живот без отдих, без облекчение и без спасение би превърнала всички в слуги.
Малобройните усмивки помръкват, присвивайки се в объркани изражения.
– Лейди Титанос ще има най-добрите учители и най-добрата помощ, за да се уверим, че ще се приспособи правилно – казва бързо Елара, прекъсвайки ме рязко. – Вече започна с лейди Блонос.
Жените мърморят одобрително, докато момичетата се споглеждат, забелвайки очи. Това време е достатъчно да се съвзема, да си възвърна нужния самоконтрол, за да преживея обяда.
– Какво възнамерява да прави Негово Кралско Височество по въпроса с бунтовниците? – пита една жена: грубият ѝ глас изпраща шокова вълна от мълчание над обяда и отвлича вниманието от мен.
Всички погледи на масата се насочват към говорещата – жена във военна униформа. Няколко други дами също носят униформи, но нейната блести с най-много медали и ленти. Грозният белег, спускащ се по луничавото ѝ лице, подсказва, че може действително да ги е заслужила. Тук, в един дворец, е лесно да забравиш, че се води война, но изражението на лицето ѝ, като на преследван от призраци човек, подсказва, че тя няма, не може да забрави.
Кралица Елара оставя лъжицата си със заучена грациозност и също толкова заучена усмивка.
– Полковник Макантос, едва ли бих ги нарекла бунтовници...
– И това е само една атака, за която поемат отговорността – изстрелва в отговор жената полковник, прекъсвайки рязко кралицата. – А какво ще кажете за експлозията в Харбър Бей или летището в Делфи, като стана въпрос? Три въздушни джета унищожени, а още два – откраднати от една от собствените ни бази!