– Дъщерята на един военачалник би трябвало да се справя добре на ринга. Във всеки случай Еванджелин би трябвало да се страхува.
– Тя не е отгледана от военачалник, не ставай глупава... – подмята подигравателно Мейвън. Много по-добър е в подобни неща, но не мога да го оставя да ми печели битките. Не и с тези момичета.
– Няма да се бия – повтарям. – Предизвикай друг.
Щом Еванджелин се усмихва с бели и остри зъби, старите ми инстинкти прозвънват в ума ми като камбана. Едва имам време да се сниша, когато ножът ѝ прогаря въздуха, прерязвайки мястото, където беше вратът ми преди секунди.
– Предизвиквам теб – озъбва се тя и друг нож полита към лицето ми. Още се надигат от колана ѝ, готови да ме нарежат на лентички.
– Еванджелин, спри... – изкрещява Мейвън, а Кал ме издърпва на крака с пълни с тревога очи. Кръвта ми пее, изпълнена с адреналин, пулсът ми е толкова силен, че прошепнатите му думи едва не ми убягват.
– Ти си по-бърза. Не я оставяй да си отдъхне. Не се страхувай. – Друг нож проблясва покрай мен и този път се забива в земята в краката ми. – И не допускай да види кръвта ти...
Над рамото му Еванджелин се придвижва с дебнещи стъпки като хищна котка, с проблясваща буря от ножове в юмрука си. В този миг разбирам, че нищо и никой няма да я спре. Нито дори принцовете. И не мога да ѝ дам шанса да победи. Не мога да загубя.
От мен се откъсва мълния и се стрелва из въздуха по моя заповед. Удря я в гърдите, тя залита назад и се сблъсква с външната стена на арената. Но вместо да изглежда ядосана, Еванджелин ме гледа развеселено.
– Ще бъде бързо, малко мълниеносно момиче – изръмжава тя и избърсва тънка струйка сребърна кръв.
Навсякъде около нас другите ученици се дръпват назад, хвърляйки погледи между двете ни. Това може да е последният път, в който ме виждат жива. Не, помислям си отново, не мога да загубя. Фокусът ми се усилва, задълбочава усещането ми за мощ, докато то става толкова силно, че почти не забелязвам как стените се разместват около нас. С щракване Провос оформя отново арената, заключвайки ни заедно – Червено момиче и усмихващо се Сребърно чудовище.
Тя ми се ухилва от отсрещната страна и от пода се отделят тънки като бръснач парчета метал, оформени по нейна воля. Те се къдрят, потрепват и стържат в кошмар наяве. Обичайните ѝ ножове са изчезнали, захвърлени заради нова тактика. Металните създания, творения на ума ѝ, притичват по пода и спират в краката ѝ. Всяко има по осем оформени като бръснач крака, остри и жестоки. Те потръпват, докато чакат да бъдат пуснати на свобода, за да ме разсекат. Паяци. Ужасно пълзящо усещане боде кожата ми, сякаш вече са ме нападнали.
Искри оживяват в ръцете ми, танцуват между пръстите ми. Светлините потрепват, докато енергията в стаята попива в мен като вода, просмукваща се в гъба. Мощта препуска през мен, тласкана от собствените ми сили – и от нуждата ми. Няма да умра тук.
От другата страна на стената Мейвън се усмихва, но лицето му е бледо, изплашено. До него Кал не помръдва. Един войник не мигва, докато битката не бъде спечелена.
– Кой има надмощие? – пита инструктор Арвън. – Марийна или Еванджелин?
Никой не вдига ръка. Нито дори приятелите на Еванджелин. Вместо това местят втренчени погледи между нас, гледайки как способностите ни се усилват.
Усмивката на Еванджелин се стопява до злобно хилене. Свикнала е да бъде фаворизирана, да е онази, от която всички се страхуват. И сега е по-разгневена от всякога.
Отново светлините потрепват и ту гаснат, ту светват, докато тялото ми жужи като претоварена жица. В проблясващата тъмнина нейните паяци дращят по пода, металните им крака звънтят в ужасна хармония.
А после усещам единствено страх и сила и прилива на енергия във вените си.
Тъмнина и светлина експлодират напред-назад, потапят и двете ни в странна битка от потрепващи цветове. Мълнията ми избухва през мрака, мята пурпурни и бели ивици, докато се разбива из паяци на всяка крачка. Съветът на Кал отеква в главата ми и аз продължавам да се движа: никога не се задържам на едно и също място на пода достатъчно дълго, че Еванджелин да ме нарани. Тя лъкатуши през своите паяци, изплъзва се от искрите ми възможно най-умело. Назъбен метал замахва към ръцете ми, но коженият екип успява да удържи. Тя е бърза, но аз съм по-бърза въпреки паяците, които посягат с нокти около краката ми. За секунда вбесяващата ѝ сребриста плитка минава през върховете на пръстите ми, преди тя да се изплъзне отново. Но аз не ѝ позволявам да си отдъхне. Печеля.
През свистенето на метал и ликуващите участници в тренировката чувам как Мейвън реве към мен да я довърша. Светлините проблясват, правейки я трудно забележима, но за един кратък миг разбирам какво е да бъдеш една от тях. Да усещаш безусловно силата и мощта, да знаеш, че можеш да правиш нещо, което милиони не могат. Еванджелин се чувства така всеки ден, а сега е мой ред. Ще те науча какво е да познаеш страха.