В долната част на гърба ми се стоварва юмрук и изпраща стрелкаща болка из останалата част от тялото ми. Коленете ми се подгъват от агонията, която ме запраща на земята. Еванджелин спира за миг над мен, усмивката ѝ е обрамчена от завеса от разрошена сребриста коса.
– Както казах – изръмжава тя. – Бързо.
Краката ми се задвижват от само себе си, замахвайки в маневра, с която съм си служила в задните улички на Подпорите сто пъти. Дори върху Килорн един-два пъти. Стъпалото ми уцелва крака ѝ, помитайки, и тя рухва на пода до мен. Хвърлям се върху нея мигновено въпреки експлодиращата болка в гърба. Ръцете ми пращят от гореща енергия дори докато се сблъскват с лицето ѝ. Изгаряща болка пронизва кокалчетата на пръстите ми, но аз продължавам, защото копнея да видя сладка сребърна кръв.
– Ще ти се иска да е бързо – изревавам, връхлитайки върху нея.
Някак през натъртените си устни Еванджелин успява да се изсмее. Звукът се стопява, заместен от металическо скърцане. И навсякъде около нас повалените наелектризирани паяци трепват и оживяват. Металните им тела приемат нова форма, съединяват се при сглобките в гибелен димящ звяр.
Той се плъзга с изненадваща бързина и ме събаря от нея. Сега аз съм тази, която е притисната, гледайки нагоре към надигащите се и гърчещи се късчета метал. Искрите замират в ръцете ми, прогонени от страха и изтощението. Дори лечителите няма да могат да ме спасят след това.
Остър като бръснач крак се провлачва по лицето ми и пуска червена гореща кръв. Чувам се как пищя не от болка, а заради поражението. Това е краят.
А после буен огнен език събаря металното чудовище от мен, обгаря го и го превръща просто в овъглена черна купчина пепел. Силни ръце ме издърпват на крака, а после посягат към косата ми, премятат я през лицето ми, за да скрие червения отпечатък, който би могъл да ме издаде. Обръщам се и се притискам в Мейвън, позволявам му да ме отведе от тренировъчната зала. Всеки сантиметър от мен се тресе, но той ме поддържа стабилна и ми помага да се движа. Към мен се задава лечител, но Кал го отпраща, като скрива лицето ми от погледа му.
Преди вратата да се затръшне зад нас, чувам как Еванджелин крещи, а обичайно спокойният глас на Кал веднага изкрещява в отговор и я заглушава като рев на буря.
Гласът ми пресеква, когато най-после проговарям отново:
– Камерите, камерите виждат.
– Камерите се обслужват от Пазители, заклели се във вярност на майка ми: повярвай ми, не за тях трябва да се притесняваме – казва Мейвън накъсано. Стиска здраво ръката ми, сякаш се страхува, че може да ме отскубнат от него. Едва доловимо докосва лицето ми с ръка и бърше кръвта с ръкава си. Ако някой види...
– Заведи ме при Джулиан.
– Джулиан е глупак – промърморва той.
В далечния край на коридора се появяват фигури, двама шляещи се благородници, и той ме избутва в един сервизен коридор, за да ги избегнем.
– Джулиан знае коя съм – прошепвам в отговор и го сграбчвам. Когато хватката му се затяга, аз също затягам моята. – Джулиан ще знае какво да прави.
Мейвън поглежда надолу към мен, раздвоен, но накрая кимва. Докато стигнем жилището на Джулиан, кървенето вече е спряло, но лицето ми все още изглежда ужасно.
Джулиан отваря вратата при първото почукване в обичайния си неспретнат вид. За моя изненада се намръщва на Мейвън.
– Принц Мейвън – казва той, навеждайки се в скован, почти оскърбителен поклон. Мейвън не реагира, само ме бута покрай него в дневната оттатък.
Джулиан има две малки стаи, които заради тъмнината и застоялия въздух сякаш стават още по-малки. Завесите са спуснати, закривайки следобедното слънце, а подът е хлъзгав от купчини листове. В ъгъла къкри чайник върху електрическо парче метал, предназначено да служи вместо печка. Нищо чудно, че никога не съм го виждала извън уроците; изглежда, че тук има подръка всичко, което му трябва.
– Какво става? – пита той, като ни махва към два прашни стола. Очевидно не му идват много гости. Сядам, но Мейвън отказва и остава прав.
Отмятам завесата от коса и разкривам блестящото червено знаме на самоличността си.
– Еванджелин се увлече.
Джулиан пристъпва смутено, чувствайки се неудобно на собствените си два крака. Но причината да се гърчи от смущение не съм аз, а Мейвън. Двамата се гледат на кръв, ядосани един на друг заради нещо, което не разбирам. Най-сетне той насочва поглед обратно към мен: