– Ти би трябвало да знаеш разликата между тайните – отвръща грубо Мейвън – и лъжите.
Ръката му се затваря около китката ми и ме издърпва обратно навън в коридора, преди да успея да си направя труда да попитам какво става. Не стигаме далече, когато една позната фигура ни спира.
– Неприятности, скъпи?
Кралица Елара, видение в коприна, се обръща към Мейвън. Странно, сама е, без Пазители, които да я охраняват. Очите ѝ се задържат за миг върху ръката му, все още в моята. Поне веднъж не усещам да се опитва да влезе насила в мислите ми. Точно в момента е влязла в главата на Мейвън, не в моята.
– Нищо, с което да не мога да се справя – казва Мейвън, затягайки хватката си върху мен, сякаш съм нещо като котва.
Тя повдига вежда, без да вярва и на една дума от това, което той казва, но не го разпитва. Съмнявам се, че всъщност разпитва някого – тя знае всички отговори.
– По-добре побързайте, лейди Марийна, или ще закъснеете за обяд – измърква тя, най-сетне насочвайки призрачните си очи към мен. А после е мой ред да се хвана здраво за Мейвън. – И внимавайте малко повече по време на тренировките. Червената кръв просто е много трудна за почистване.
– Вие сигурно знаете – отвръщам рязко, като си спомням Шейд. – Защото независимо колко старания полагате да я скриете, аз я виждам по целите ви ръце.
Очите ѝ се разтварят широко от изненада при изблика ми. Не мисля, че някой някога ѝ е говорил така, и това ме кара да се почувствам като завоевателка. Но чувството не продължава дълго.
Внезапно тялото ми се присвива конвулсивно назад и се блъсва силно в стената на коридора с отекващ силен удар. Тя ме кара да танцувам като марионетка на жестоко изпънати конци. Всички кости в тялото ми тракат, а вратът ми пука, блъскайки главата ми назад, докато виждам ледено сини звезди.
Не, не звезди. Очи. Нейните очи.
– Майко! – изкрещява Мейвън, но гласът му звучи далечно. – Майко, спри!
Една ръка се сключва около гърлото ми и ме задържа на място, докато контролът ми над собственото ми тяло отслабва. Дъхът ѝ, който лъхва лицето ми, е сладък, непоносимо сладък.
– Няма да ми говориш отново така – казва Елара твърде разгневена, за да си прави труда да шепне в главата ми. Хватката ѝ се затяга и не бих могла да се съглася с нея дори и да исках.
Защо просто не ме убие, питам се, докато се мъча да си поема дъх. Щом съм такова бреме, такъв проблем, защо просто не ме убие?
– Достатъчно – изревава Мейвън, горещината на гнева му пулсира из коридора. Дори през мъгливия мрак, който възпира зрението ми, го виждам как я издърпва от мен изненадващо силно и дръзко.
Властта на умението ѝ над мен се прекъсва, оставя ме да се отпусна тежко върху стената. Елара почти се препъва, замаяна от шока. Сега гневният ѝ поглед се насочва към Мейвън, към родния ѝ син, опълчващ се срещу нея.
– Върни се към разписанието си, Мер. – Той кипи от гняв, без да отмества очи от майка си. Не се съмнявам, че тя крещи в главата му, укорявайки го, задето ме е защитил.
– Върви!
Навсякъде около нас припуква горещина, излъчваща се от кожата ѝ, и за момент си спомням за сдържания нрав на Кал. Изглежда, че Мейвън също крие огън, още по-силен, и не искам да съм наоколо, когато избухне.
Докато се отдалечавам тромаво и се опитвам да оставя колкото може повече разстояние между себе си и кралицата, не успявам да се сдържа и поглеждам обратно към тях. Те се гледат втренчено – две пионки, заемащи позиция в игра, която не разбирам.
Обратно в стаята ми, камериерките чакат безмълвно с нова украсена с позлата рокля, преметната през ръцете им. Докато едната ме напъхва в ослепителната дреха от коприна и пурпурни скъпоценни камъни, другите оправят прическата и грима ми. Както обикновено, не продумват, макар че изглеждам трескава и неспокойна след такава сутрин.
Компанията по време на обяда е смесена. Обикновено жените се хранят заедно, за да обсъдят предстоящите сватби и всички глупави неща, за които си говорят богатите дами, но днес е различно. Отново сме на терасата с изглед към реката, червените униформи на слугите се носят плавно из тълпата, но има далеч повече военни униформи, откогато и да било преди. Изглежда, сякаш обядваме с цял легион.
Кал и Мейвън също са там, и двамата блестящи с медалите си, и се усмихват по време на любезния разговор, докато самият крал се ръкува с войниците. Всички войници са млади, в сиви униформи със сребърни отличителни знаци. Нищо подобно на опърпаните червени работни униформи, които брат ми и всички други Червени получават, когато ги вземат във войската. Тези Сребърни отиват на война, да, но не в истинските боеве. Те са синове и дъщери на важни хора и за тях войната е просто още едно място, което да посетят. Още една стъпка в обучението им. За нас, някога за мен, това беше улица без изход. Беше съдба.