Някой пъха студено питие в ръката ми и аз го пресушавам на една глътка.
– Ей, спокойно – промърморва Мейвън. – Още ли мислиш за тази сутрин? Никой не е видял лицето ти, питах Пазителите.
Но това е последното нещо, за което мисля, докато гледам как Кал се ръкува с баща си. Той залепва на лицето си блестяща усмивка, надявайки маска, през която само аз мога да видя.
Мейвън проследява погледа ми и мислите ми.
– Той искаше да направи това. Такъв беше изборът му.
– Това не означава, че трябва да ни харесва.
– Моят син военачалникът! – прогърмява крал Тиберий, гордият му глас прорязва глъчката на празненството. За секунда, когато притегля Кал до себе си, прегръщайки сина си с една ръка, забравям, че е крал. Почти разбирам нуждата на Кал да му угоди.
Какво бих дала, за да видя майка ми да ме гледа така по времето, когато не бях нищо повече от крадла? Какво бих дала сега?
Този свят е Сребърен, но е също и сив. Няма черно и бяло.
Когато някой почуква на вратата ми тази нощ дълго след вечеря, очаквам Уолш и нова чаша, съдържаща тайно послание, но вместо това там стои Кал. Без униформата или доспехите си, прилича на момчето, каквото е. Едва на деветнайсет на косъм от гибелта или величието, или и двете.
Присвивам се смутено в пижамата си и много ми се иска да имах халат.
– Кал? Какво ти трябва?
Той свива рамене и леко се ухилва.
– Еванджелин едва не те уби на ринга днес.
– Е, и?
– Така че не искам да те убие на дансинга.
– Пропуснала ли съм нещо? Ще се бием ли на бала?
Той се засмива и се обляга на рамката на вратата. Но краката му така и не стъпват в стаята ми, сякаш не може. Или не бива. Ще бъдеш съпруга на брат му. А той заминава на война.
– Ако умееш да танцуваш както трябва, няма да ти се наложи.
Спомням си как споменах, че не мога да танцувам дори от това да зависи животът ми, какво остава пък под ужасните напътствия на Блонос, но как може Кал да ми помогне с това? И защо би искал?
– Изненадващо добър учител съм – добавя той и се усмихва криво. Когато ми протяга ръка, тялото ми потръпва.
Знам, че не бива. Знам, че би трябвало да затворя вратата и изобщо да не се поддавам на това.
Но той заминава да се бие, може би да загине.
Трепереща, слагам ръка в неговата и го оставям да ме издърпа от стаята ми.
Осемнадесета глава
По пода пада лунна светлина, достатъчно ярка, за да виждаме на нея. На сребристата светлина червената руменина на кожата ми едва се забелязва – изглеждам по същия начин като някоя Сребърна. По дървения под се разнася стържене на столове, докато Кал преподрежда дневната, разчиствайки място да се упражняваме. Помещението е уединено, но жуженето на камерите никога не е далече. Телохранителите на Елара наблюдават, но никой не идва да ни спре. Или по-скоро да спре Кал.
Той измъква от жакета си странно приспособление, малка кутия, и я поставя в средата на пода. Взира се в нея очаквателно, чакайки нещо.
– Това нещо може ли да ме научи да танцувам?
Той поклаща глава, все още усмихнат:
– Не, но ще помогне.
Внезапно от кутията избухва пулсиращ ритъм и осъзнавам, че това е високоговорител като онези на арената у дома. Само че този служи за музика, а не за битки. Живот, а не смърт.
Мелодията е лека и бърза като туптенето на сърце. Срещу мен Кал се усмихва по-широко, а кракът му потропва в такт. Не мога да устоя, пръстите на собствените ми крака се присвиват в тон с музиката. Толкова е енергична и весела, съвсем не като студената металическа музика от класната стая на Блонос или скръбните песни на родното ми място. Краката ми се плъзгат, докато се опитвам да си спомня стъпките, на които ме научи лейди Блонос.
– Не се тревожи за това, просто не спирай да се движиш. – Кал се засмива. Барабанен ритъм се издига над музиката и той се върти, тананикайки с него. За първи път изглежда така, сякаш на раменете му не лежи тежестта на цял трон.
Аз също го чувствам, когато страховете и тревогите ми изчезват, било то и само за няколко минути. Това е различен вид свобода като това да летим, яхнали мотоциклета на Кал.
Кал е много по-добър в танца от мен, но все пак изглежда като глупак; мога само да си представя колко ли идиотски вид имам аз. И въпреки всичко се натъжавам, когато песента свършва. Докато нотите затихват във въздуха, имам чувството, че падам обратно към реалността. Из тялото ми пропълзява студено разбиране; не би трябвало да съм тук.
– Това вероятно не е най-добрата идея, Кал.