Той накланя глава на една страна, приятно смутен:
– Защо не?
Наистина ще ме накара да го кажа.
– Не е редно да оставам насаме дори с Мейвън – изричам със запъване думите, чувствайки как се обливам в руменина. – Не знам дали е съвсем редно да танцувам с теб в тъмна стая.
Вместо да възрази, Кал само се засмива и свива рамене. Нова песен, по-бавна, с натрапчива мелодия изпълва стаята.
– Така, както аз виждам нещата, правя услуга на брат си. – После се ухилва лукаво: – Освен ако не искаш да го настъпваш цяла нощ?
– Умея отлично да си местя краката, много благодаря – казвам, скръствайки ръце.
Бавно, нежно той взема ръката ми.
– Може би на ринга – казва. – На дансинга – не чак толкова. – Свеждам поглед, за да гледам краката му, движещи се в такт с музиката. Той ме тегли със себе си, заставя ме да го следвам и въпреки всичките си старания, аз се препъвам и се блъскам в него.
Усмихва се, доволен да ми докаже, че греша. Той е войник по сърце, а войниците обичат да побеждават.
– Това е същият такт като на повечето песни, които ще чуеш на бала. Танцът е прост, лесен за научаване.
– Ще намеря някакъв начин да объркам нещата – промърморвам, позволявайки му да ме побутва по пода. Краката ни следват груб ритъм и аз се опитвам да не мисля за близостта му или за мазолите по ръцете му. За моя изненада на допир те са като моите, загрубели от дългогодишна работа.
– Може би – промърморва той. Вече изобщо не се смее.
Свикнала съм Кал да е по-висок от мен, но тази вечер изглежда по-дребен. Може би се дължи на тъмнината или може би – на танца. Струва ми се такъв, какъвто беше, когато го срещнах за пръв път: не принц, а обикновен човек.
Очите му се задържат за миг върху лицето ми и проследяват с поглед мястото, където беше раната ми.
– Мейвън хубаво те е „закърпил“. – В гласа му има странна горчивина.
– Беше Джулиан. Джулиан и Сара Сконос. – Макар че Кал не реагира така бурно като Мейвън, все пак челюстта му се стяга. – Вие двамата защо не я харесвате?
– Мейвън си има причини, основателни причини – измънква той. – Но не е моя работа да разказвам историята. И не че не харесвам Сара. Просто не... просто не обичам да мисля за нея.
– Защо? Какво ти е направила?
– Не на мен – въздъхва той. – Израсла е с Джулиан и с майка ми. – Снишава глас при споменаването на майка си. – Беше най-добрата ѝ приятелка. А когато тя почина, Сара не знаеше как да скърби. Джулиан беше съсипан, но Сара... – Той млъква, без да довърши, чуди се как да продължи. Стъпките ни се забавят и накрая спираме застинали, докато музиката отеква около нас.
– Не помня майка си – казва рязко, опитвайки се да обясни чувствата си. – Бил съм на по-малко от година, когато е починала. Знам само това, което ми разказваха баща ми и Джулиан. А никой от тях изобщо не обича да говори за нея.
– Сигурна съм, че Сара би могла да ти разкаже за нея, щом са били най-добри приятелки.
– Сара Сконос не може да говори, Мер.
– Изобщо ли?
Кал продължава бавно с равния спокоен тон, с който си служи баща му:
– Каза неща, които не биваше, ужасни лъжи, и беше наказана за това.
В тялото ми се просмуква ужас. Не може да говори.
– Какво каза?
В един миг Кал изстива под върховете на пръстите ми. Дръпва се назад, измъквайки се от обятията ми, докато музиката най-сетне замира. С бързи движения прибира в джоба си високоговорителя и само биенето на сърцата ни запълва тишината.
– Не искам да говоря повече за нея. – Диша тежко. Очите му изглеждат странно блеснали, стрелкащи се между мен и изпълнените с лунна светлина прозорци.
Нещо се присвива в сърцето ми, болката в гласа му ме наранява.
– Добре.
С бързи целеустремени стъпки той се отправя към вратата, сякаш полага големи усилия да не затича. Но когато се обръща отново, заставайки с лице към мен в отсрещния край на стаята, изглежда същият, както обикновено – спокоен, овладян, отчужден.
– Упражнявай стъпките си – казва. Прозвучава до голяма степен като лейди Блонос. – Утре по същото време. – А после си отива и ме оставя сама в стая, пълна с отгласи.
– Какво правя, по дяволите? – промърморвам само на себе си.
На половината път към леглото съм, когато осъзнавам, че в стаята ми има нещо много нередно: камерите са изключени. Нито една не бръмчи към мен, виждаща с електрически очи, записваща всичко, което правя. Но за разлика от прекъсването на електричеството преди, всичко друго около мен все още жужи. Електричеството още пулсира през стените към всяка стая освен моята.