Тялото ми се накланя, люшва се към пода в бавна дъга, което ме кара да изпискам. Силните ръце на Кал се сключват около мен, издърпват ме с лекота обратно нагоре само за секунда.
– Съжалявам – казва, наполовина смутен. – Мислех, че си готова.
Не съм готова. Уплашена съм. Насилвам се да се засмея, да скрия онова, което не мога да му покажа.
– Не, аз съм виновна. Умът ми пак се отнесе нанякъде.
Той не се отказва лесно и накланя леко глава, поглеждайки ме в очите:
– Още ли се тревожиш за бала?
– Повече, отколкото можеш да си представиш.
– Стъпка по стъпка, това е най-добрият начин, по който можеш да действаш. – После се засмива тихо и отново се връщаме към упражняването на по-прости стъпки. – Знам, че е трудно за вярване, но и аз невинаги съм бил най-добрият танцьор.
– Колко шокиращо – отговарям и се усмихвам също като него. – Мислех си, че принцовете се раждат с умението да танцуват и да водят безсъдържателни разговори.
Той се подсмихва отново и ускорява темпото ни:
– Не и аз. Ако постигнех своето, бях все в гаража или в казармите, строях и се обучавах. Не като Мейвън. Той е два пъти повече принц, отколкото аз някога ще бъда.
Помислям си за Мейвън, за любезните му думи, съвършени обноски, безупречни познания за двора – всички неща, които се преструва, че е, криейки истинската си същност. Два пъти повече принц наистина.
– Но той винаги ще бъде само принц – промърморвам и почти скърбя при тази мисъл. – А ти ще бъдеш крал.
Гласът му се снишава в тон с моя и нещо тъмно засенчва погледа му. У него има тъга, която се усилва с всеки изминал ден. Може би не харесва войната толкова много, колкото си мисля.
– Понякога ми се иска да не се налагаше да бъде така.
Говори меко, но гласът му изпълва главата ми. Макар че балът се задава застрашително на утрешния хоризонт, откривам, че мисля повече за него и ръцете му и слабия мирис на дим от дърва, който сякаш следва Кал където и да отиде. Това ме кара да се сещам за топлина, за есен, за вкъщи.
Приписвам бързото биене на сърцето си на мелодията, музиката, която прелива от толкова много живот. По някакъв начин тази нощ ми напомня за уроците на Джулиан, разказите му за историята на света преди нашия. Това бил свят на империи, на поквара, на война – и повече свобода, отколкото съм познавала някога. Но хората от онова време вече са си отишли с разрушени мечти, съществуващи само в пушек и пепел.
Такава е природата ни, би казал Джулиан. Ние унищожаваме. Това е постоянна черта на вида ни. Независимо от цвета на кръвта, човек винаги ще загива.
Не разбрах онзи урок преди няколко дни, но сега, с ръцете на Кал в моите, докато ме насочва със съвсем леко докосване, започвам да виждам какво е имал предвид.
Мога да почувствам как падам.
– Наистина ли ще тръгнеш с легиона? – Дори думите ме карат да се страхувам.
Той едва кимва.
– Мястото на един военачалник е при войниците му.
– Мястото на един принц е при неговата принцеса. При Еванджелин – добавям забързано. Браво на теб, Мер, крещи умът ми.
Въздухът около нас се сгъстява от горещина, въпреки че Кал изобщо не помръдва.
– Мисля, че тя ще се справи. Не може да се каже, че е особено привързана към мен. На мен тя също няма да ми липсва.
Неспособна да срещна погледа му, се съсредоточавам върху онова, което е точно пред мен. За нещастие, по случайност това се оказват гърдите му и прекалено тънката риза. Над мен той си поема накъсано дъх.
После пръстите му се озовават под брадичката ми и накланят главата ми, за да го погледна в очите. Златен пламък потрепва в очите му.
– Ще ми липсваш, Мер.
Колкото и да искам да остана неподвижна, да спра времето и да оставя този миг да продължи завинаги, знам, че не е възможно. Независимо какво чувствам или мисля, Кал не е принцът, на когото съм обещана. Още по-важно: той е на погрешната страна. Той е мой враг. Кал е забранена територия.
Така че с колебливи неохотни стъпки се отдръпвам, измъквам се от хватката му и от кръга топлина, с която съм свикнала.
– Не мога – е всичко, което успявам да изрека, макар да знам, че очите ми ме издават. Дори сега усещам сълзи на гняв и съжаление, сълзи, които се зарекох да не проливам.
Но може би мисълта, че тръгва на война, е направила Кал дързък и безразсъден, какъвто не е бил никога преди. Хваща ме за ръка и ме придърпва към себе си. Предава единствения си брат. Аз предавам каузата си, Мейвън и самата себе си, но не искам да спра.