Всеки може да предаде всеки.
Устните му са върху моите, твърди, топли и настойчиви. Докосването е наелектризиращо, но не както съм свикнала. Тази искра не е разрушителна, а живителна.
Колкото и да искам да се отдръпна, просто не мога да го направя. Кал е като скален зъбер и аз се хвърлям от ръба, без да си правя труда да помисля какво би могло да причини това и на двама ни. Един ден той ще осъзнае, че съм негов враг, и всичко това ще бъде далечен спомен. Но все още не.
Деветнадесета глава
Отнема часове да ме гримират и излъскат, за да ме превърнат в момичето, което се предполага да бъда, но ми се струва, че са само няколко минути. Когато камериерките ме изправят пред огледалото, безмълвно искайки одобрението ми, мога само да кимна на момичето, което се взира обратно към мен от стъклото. Тя изглежда прекрасна и ужасена от онова, което предстои, окована в блещукащи копринени вериги. Трябва да я скрия – нея, изплашеното момиче; трябва да се усмихвам и да танцувам и да изглеждам като една от тях. С огромно усилие отблъсквам страха си. Страхът ще ме убие.
Мейвън ме чака в края на коридора: сянка в парадна униформа. Черният като въглен цвят кара очите му да се открояват, трептящо сини на фона на бледо бялата кожа. Изобщо не изглежда изплашен, но пък той е принц. Той е Сребърен. Няма да трепне.
Протяга ръка към мен и аз с радост я поемам. Очаквам да ме накара да се почувствам защитена или силна, или и двете, но докосването му ми напомня за Кал и нашето предателство. Споменът за снощи се фокусира по-остро, докато всеки дъх изпъква в ума ми. Поне веднъж Мейвън не забелязва смущението ми. Мисли за по-важни неща.
– Изглеждаш прекрасна – казва тихо, кимвайки надолу към роклята ми.
Не съм съгласна с него. Това е глупава натруфена дреха, сложно произведение от пурпурни скъпоценни камъни, които искрят всеки път, щом се обърна, правят ме да приличам на блещукащо насекомо. И въпреки това от мен тази вечер се очаква да бъда дама, бъдеща принцеса, така че кимам и се усмихвам мило. Не мога да не си спомня, че устните ми, които сега се усмихват за Мейвън, целуваха брат му снощи.
– Просто искам това да свърши.
– Няма да свърши тази вечер, Мер. Това няма да свърши дълго време. Знаеш го, нали? – Говори като много по-възрастен човек, много по-мъдър, не като седемнайсетгодишно момче. Когато се поколебавам, наистина несигурна как да се чувствам, челюстта му се стяга: – Мер? – изрича настойчиво и долавям потрепващите нотки в гласа му.
– Страхуваш ли се, Мейвън? – Думите ми са едва доловими, шепот. – Аз да.
Очите му стават твърди, превръщат се в синя стомана:
– Страхувам се да не се проваля. Страхувам се да не допусна този шанс да ни подмине. И се страхувам какво ще стане, ако нищо в този свят никога не се промени. – Той се сгорещява под докосването ми, тласкан от вътрешна решимост. – Това ме плаши повече от умирането.
Трудно е да не бъда увлечена от думите му и кимвам заедно с него. Как мога да се откажа? Няма да трепна.
– Надигни се – промърморва той с толкова нисък глас, че едва го чувам. Червена като зората.
Хватката му върху ръката ми се затяга, когато стигаме до коридора пред асансьорите. Отряд Пазители охранява краля и кралицата: и двамата ни чакат. Кал и Еванджелин не се виждат никъде и се надявам да стоят надалече. Колкото по-дълго не ми се налага да ги гледам заедно, толкова по-щастлива ще бъда.
Кралица Елара носи искряща чудовищна дреха в червено, черно, бяло и синьо, демонстрира цветовете на своята династия и тази на съпруга си. Насилва се да се усмихне, гледайки право през мен към сина си.
– Ето ни – казва Мейвън и пуска ръката ми, за да застане редом с майка си. Усещам кожата си странно студена без него.
– Е, колко време трябва да бъда тук? – Той насила придава хленчеща нотка на гласа си, играе добре ролята си. Колкото повече успее да я разсейва, толкова по-добри са шансовете ни. Едно погрешно движение и всичко ще отиде на вятъра. И сякаш това не е достатъчно, ще стане причина и ние да загинем.
– Мейвън, не можеш просто да идваш и да си тръгваш, когато ти харесва. Имаш задължения и ще останеш, колкото си необходим. – Тя се суети около него, оправя яката му, медалите му, ръкавите и за момент това ме заварва неподготвена. Тази жена, която нахлу в мислите ми, която ме откъсна от живота ми, която мразя, все пак има нещо хубаво в себе си. Тя обича сина си. И въпреки всичките ѝ недостатъци, Мейвън я обича.
Крал Тиберий, от друга страна, изобщо няма вид да се интересува от Мейвън. Едва хвърля поглед в неговата посока: