– Момчето просто е отегчено. В деня му няма достатъчно вълнение, не като на фронта – казва той, прокарвайки ръка по подрязаната си брада. – Трябва ти кауза, Мейви.
За един кратък миг маската на раздразнение на Мейвън пада. Имам кауза, крещят очите му, но той си замълчава.
– Кал има своя легион, знае какво прави, какво иска. Трябва да решиш какво ще правиш с живота си, нали?
– Да, татко – казва Мейвън. Макар да се опитва да го скрие, по лицето му преминава сянка.
Познавам това изражение много добре. Самата аз го „надявах“ на лицето си, когато родителите ми намекваха да бъда повече като Гиза, макар че това бе невъзможно. Лягах си с омраза към себе си, изпълнена с желание да можех да се променя, копнееща да можех да бъда кротка и талантлива и хубава като нея. Нищо не боли повече от това чувство. Но кралят не забелязва болката на Мейвън точно както родителите ми никога не забелязваха моята.
– Мисля, че да ми помага да се впиша тук, е достатъчна кауза за Мейвън – казвам с надеждата да отклоня неодобрителния поглед на краля. Когато Тиберий се обръща към мен, Мейвън въздъхва и ме стрелва с благодарна усмивка.
– И как само се справи – отвръща кралят, оглеждайки ме от глава до пети. Знам, че си спомня бедното Червено момиче, което отказваше да му се поклони. – Доколкото чувам, вече си почти истинска дама.
Но принудената му усмивка не достига до очите му и няма как да сбъркам подозрението в тях. Той искаше да ме убие в тронната зала, да предпази короната си и равновесието на страната си, и не мисля, че този порив някога ще отслабне. Аз съм заплаха, но съм също и вложение. Ще ме използва, когато поиска, и ще ме убие, когато трябва.
– Получих добра помощ, кралю мой. – Покланям се, преструвайки се, че съм поласкана, макар да не ме е грижа какво мисли. Мнението му не струва дори колкото ръждата по инвалидната количка на баща ми.
– Скоро ли ще сме готови? – изрича гласът на Кал и смущава мислите ми.
Тялото ми реагира, като се завъртам кръгом, за да го видя как влиза в залата. Стомахът ми се бунтува, но не от вълнение или нерви, или поради което и да е от нещата, за които говорят глупавите момичета. Гади ми се от самата мен, от онова, което допуснах да се случи – от онова, което исках да се случи. Макар че той се опитва да задържи погледа ми, аз извръщам очи към Еванджелин, увиснала на ръката му. Тя отново носи метал и успява да се усмихне самодоволно, без да помръдва устни.
– Ваши Величества – промърморва, снишавайки се във влудяващо съвършен реверанс.
Тиберий ѝ се усмихва – на нея, годеницата на сина му, после с плясък стоварва длан върху рамото на Кал.
– Само теб чакаме, синко – изкикотва се той.
Когато стоят един до друг, семейната прилика е неоспорима – същата коса, същите златисточервени очи, дори същата стойка. Мейвън наблюдава с меки и замислени сини очи, докато майка му продължава да го държи за ръката. С Еванджелин от едната страна и баща си от другата Кал не може да направи много повече, освен да срещне погледа ми. Кимва леко с глава и знам, че това е единственият поздрав, който заслужавам.
Въпреки украсите балната зала изглежда същата, както преди повече от месец, когато кралицата най-напред ме въвлече в този странен свят и името и самоличността ми бяха официално отнети. Тук ми нанесоха удар и сега е мой ред да отвърна на удара.
Тази вечер ще се лее кръв.
Но не мога да мисля за това сега. Трябва да стоя с другите, да говоря със стоте членове на двора, които чакат на опашка да си разменят няколко думи с кралските особи и една натрапена Червена лъжкиня. Очите ми пробягват надолу по редицата, търсейки набелязаните – мишените, предадени от Мейвън на Гвардията, искрите, които ще разпалят огън. Рейналд, полковника, Беликос и Птолемей. Среброкосия тъмноок брат на Еванджелин.
Той е един от първите, които ни поздравяват, застанал точно зад свирепия си баща, забързан към дъщеря си. Когато Птолемей се приближава към мен, се преборвам с порива да повърна. Никога не съм правила нещо толкова трудно, колкото това – да погледна в очите един ходещ мъртвец.
– Моите поздравления – казва той, с глас, твърд като скала. Ръката, която протяга, е също толкова твърда. Не носи военна униформа, а костюм от черен метал, който се съединява в гладки блестящи плочки. Той е воин, но не и войник. Като баща си преди него, Птолемей предвожда градската стража на Арчън, защитавайки столицата със своя собствена армия от офицери. Глава на змия, така го нарече Мейвън по-рано. Посечеш ли го, останалите ще умрат. Зорките му като на ястреб очи са приковани върху сестра му дори докато държи ръката ми. Пуска ме припряно, подминавайки бързо Мейвън и Кал, преди да прегърне Еванджелин в рядка демонстрация на привързаност. Изненадана съм, че глупавите им брони не се заклещват една за друга.