Тази случка върна донякъде мислите ми в старото им русло. В ръцете си държах материал за цяла повест. Чувствувах се така, сякаш в безлюдната зала на митницата пред мен се бе появил старият началник, облечен по модата отпреди сто години и с безсмъртната си перука — онази същата, с която го погребали и която така и не изгнила в гроба. Осанката му излъчваше достойнството на човек, изпълнил кралска мисия и поради това огрян с лъч от великолепието, ослепително озарявало трона. Съвсем различен бе, уви, от подвилия опашка републикански служител, който като слуга на народа се чувствуваше най-низш сред низшите. С призрачната си ръка мъглявата, но величествена фигура ми връчи аления знак и обяснителния ръкопис. И с призрачния си глас ме закле, в името на моя свещен синовен дълг и почит към него, който имаше достатъчно основание да се смята за мой служебен предтеча, да предам мухлясалите му, проядени от молците литературни опити на обществото. „Направи това — клатеше настойчиво глава призракът на мистър Пю, неотразим в безподобната си перука, — направи го, и цялата печалба е твоя! Скоро тя ще ти потрябва, защото в твоето време службата не е, както беше при нас, дадена за цял живот, че в много случаи и по наследство. От теб ще искам едно: като пишеш историята на старата мистрис Прин, отдай дължимото на паметта на твоя предшественик!“ И аз обещах на призрака: „Ще го направя!“
И така, аз дълго мислих за Хестър Прин и нейната съдба. Часове наред, потънал в размишления, крачех напред-назад из стаята си или за стотен път обхождах дългия коридор от парадния до черния вход на митницата, за огромна досада на стария инспектор и на контрольорите по теглото и размерите на стоките, чиято дрямка се смущаваше от безмилостно дългото трополене на моите отминаващи и връщащи се стъпки. По стар моряшки навик те казваха, че началникът кръстосва горната палуба. Вероятно смятаха, че съм обзет от желанието да изостря апетита си с дълги разходки: наистина, какво ли друго би могло да накара здравомислещия човек да прави такива ненужни усилия. И да си призная, добрият апетит, засилен от източния вятър, който обикновено духаше по коридора, беше единственият положителен резултат от тези мои неуморни разходки. Толкова неблагоприятна е митническата атмосфера за деликатните плодове на фантазията и чувствата, че ако бях останал там за още десет президентски мандата, много се съмнявам, че „Алената буква“ щеше някога да види бял свят. Въображението ми бе помътняло огледало. В него или не се отразяваха, или едва се мержелееха героите, с които всячески се опитвах да го населя. Огънят в интелектуалната ми ковачница видимо бе слаб да стопли и направи пластични образите ми. Лишени от пламъка на страстите и нежността на чувствата, те си оставаха мъртви като вкочанени трупове и впиваха очите си в лицето ми с призрачна усмивка на презрително предизвикателство. „Какво общо имаш с нас? — сякаш искаха да кажат те. — Малкото власт, която някога може да си притежавал над царството на измислиците, е загубена. Ти я продаде за една жалка троха от държавното злато. Върви сега да си изкарваш заплатата!“ Ето така почти потъналите в летаргия рожби на собствената ми фантазия ми натякваха за моята глупост, и то не без основание.
Аз бях в плен на това ужасно вцепенение не само през ежедневните три и половина часа от моя живот, които Чичо Сам изискваше. То не ме оставяше и в крайморските ми разходки, и в излетите ми извън града, когато, макар и рядко и неохотно, се отправях да потърся онази живителна красота на природата, която на времето още с прекрачването на прага на стария пасторски дом така освежаваше и оживяваше мисълта ми. Същата душевна апатия ме съпровождаше и в дома ми, тегнеше върху мен и в стаята, която най-нелепо наричах свой кабинет. Не ме напущаше тя и късно през нощта, когато, седнал в празната гостна, при светлината само на мъждукащата жар в камината и луната се опитвах да нарисувам във въображението си сцени, които на следващия ден да оживеят в богати багри върху бялата хартия.
Ако в такъв час не ти дойде вдъхновение, безсмислено е изобщо да го чакаш. Лунните лъчи, които в една позната стая посребряват килима, така че всяка негова фигурка се откроява ясно и всеки предмет се вижда в най-тънките му подробности — макар и съвсем не така, както сутринта или на обяд, — са най-подходящият посредник за запознанството на романтика с въображаемите му гости. Ето го привичния домашен уют — столовете, всеки със своите особености, декоративната масичка и върху нея кошничката за ръкоделие, една-две книги и незапалената настолна лампа, канапето, библиотеката, картините на стената — всички тези детайли, отчетливо очертани и одухотворени от необикновеното осветление, сякаш губят материалната си същност и се превръщат в безплътни рожби на фантазията. Дори и най-малките и незначителни неща подлежат на това превъплъщение, при което се изпълват с достойнство. Някоя детска обувка, куклата в малката камъшитова количка, дървеното конче — с една дума, всичко, което през деня е служило като полезна вещ или играчка, сега изглежда странно и далечно, макар и осезаемо едва ли не като при естествена светлина. И така, подът на познатата ни стая се превръща в граничен синор между земния и приказния свят, където действителността и въображението се срещат и се сливат в едно. Тук и призраци да се появят, няма да се изплашим. Не бихме се учудили в такава обстановка, ако съзрем някое любимо същество, напуснало този свят, да си седи тихичко във вълшебния сноп лунна светлина с вид, който ще ни накара да се усъмним дали наистина се връща отдалеч, или никога не е напускало домашното огнище.