Твърде късно обаче стигнах до това разбиране. А във въпросния момент ми беше ясно само, че онова, което някога за мен бе удоволствие, се бе превърнало сега в безнадеждна мъка. Ала нямах особено оправдание да се оплаквам от своето положение. От автор на доста слаби разкази и очерци се бях превърнал в сравнително добър митнически началник, и толкоз. И все пак никак не е приятно да живееш със съмнението, че мозъкът ти закърнява или пък изветрява, без да го съзнаваш, като етер от шишенце, така че всеки път, като го погледнеш, виждаш все по-малък и по-малък нелетлив остатък. Нямаше никакво съмнение, че е така; и като изучавах себе си и океаните, стигнах до някои изводи относно въздействието на поста „държавен чиновник“ върху човешкия характер, които не бяха особено ласкателни за въпросния начин на живот. Може би под някаква друга форма ще се спра елин ден по-подробно на това въздействие. Засега е достатъчно да се каже, че един митничар с дълъг стаж не би могъл да бъде образцов почтен човек по много причини, като например временното назначение, както и самата същност на службата му, която, макар и честен труд, не е част от всеобщите производителни усилия на човечеството.
Според мен във всекиго, който е заемал такъв пост, може да се наблюдава, в по-голяма или по-малка степен, как, облегнат на широкия гръб на Републиката, той губи собствената си сила, а пропорционално на слабостта или твърдостта на характера си — и способността да стои здраво на краката си. Ако е необикновено енергичен по природа или не е подложен прекалено дълго на невротизиращото въздействие на служебната атмосфера, той все още има шанс да се спаси. Чиновникът, който е имал щастието навреме да бъде изритан, за да се бори и той в един свят, в който всичко е борба, може изцяло да си върне своето собствено „аз“. Но това рядко се случва. Като правило той удържа позициите си точно колкото е нужно, за да бъде погубен, след което бива изхвърлен, както е омекнал в мускулите, да се препъва по неравните пътеки на живота. Съзнанието за собствената му немощ, за изгубената стоманена твърдост и еластичност на мишците му го кара винаги да се оглежда тъжно наоколо за подкрепа. И против здравия разум, въпреки всички разочарования и несполуки той няма да се разделя с илюзията — която ще го преследва, додето е жив, и подобно на гърчовете при холера ще го мъчи даже миг след настъпването на смъртта, — че така или иначе, скоро ще дойде времето, когато по благоприятно стечение на обстоятелствата ще го върнат на длъжност. Тази вяра най-вече прави безсмислено и нереално всяко дело, което той би помислил да предприеме. Защо му е да се блъска и трепе, да се стреми да се измъкне от калта, когато ей сегичка Чичо Сам ще протегне мощната си десница да му помогне? Защо да си изкарва хляба тук или да търси злато в Калифорния, когато в недалечно бъдеще ще започнат ежемесечно да го радват с купчинки лъскави монети от чичовия джоб? Тъжно е да гледаш колко малко му е нужно на човек да опята от държавната служба, за да се зарази от тази странна болест. Златото на Чичо Сам — да ме прости почтеният старец — обладава в това отношение магията на дяволска плата. Всеки, който го докосне, трябва много да се пази, че това може да се окаже пагубно ако не за душата му, то за много от най-ценните й качества: непреклонността, куража и постоянството, честността и самостоятелността — въобще всичко присъщо на мъжествения характер.
Няма що — чудесна перспектива! Не че митническият началник се обвиняваше в подобно нещо или пък смяташе, че окончателно ще излезе от строя и в случай, че го оставят да работи в митницата, и в случай, че го уволнят. И все пак размишленията ми не бяха от най-веселите. Аз провесих нос, загубих покой и през цялото време се ровех в себе си, за да разбера кои от скромните ми способности са вече изчезнали и до каква степен са наченати останалите. Стараех се да пресметна колко още бих могъл да остана в митницата, без да загубя човешкия си облик. Да си призная, тъй като никой не би взел да гони такъв кротък човек като мен, а не е прието държавен служител да излиза в оставка, най-голямото ми опасение беше, че мога да побелея и грохна на поста си и да се превърна в животно, подобно на стария инспектор. Не беше ли вероятно монотонността на чиновническия живот занапред да ме докара дотам, че по примера на достопочтения ми приятел да очаквам обедния час като централно събитие на деня, а остатъка да проспивам като престаряло куче на припек или на сянка? Какво мрачно бъдеще за човек, който смята, че щастието е да изживееш цялата гама от способности и чувства, вложени в теб! Но както се оказа, напразни са били всичките ми тревоги. Провидението ми бе отредило такива добрини, за каквито не бих могъл и да мечтая.