Когато младата жена — майка на пеленачето — се изправи пред погледите на всички, първата й реакция бе да притисне детето до гърдите си. Ала жестът й не бе тъй продиктуван от майчина любов, както от желанието да прикрие някакъв знак, втъкан или прикрепен към дрехата й. Миг след това обаче тя осъзна, че с един символ на позора трудно се прикрива друг, затова отдръпна детето и с пламнало лице, но надменно усмихната, огледа предизвикателно своите съграждани и съседи. На предницата на роклята й, изработена от най-фина червена материя, обшита с най-изкусна бродерия и богато украсена с най-фантастични сърмени орнаменти, се появи буквата „П“. Изработката бе майсторска и се отличаваше с такава пищност и плодотворно разточителство в полета на фантазията, че буквата изглеждаше като завършващо, най-подходящо допълнение към облеклото. Такъв разкош бе в тон с вкусовете на деня, но излизаше далеч извън рамките на ограниченията върху разходите за лукс в колонията.
Висока на ръст, младата жена имаше изключително елегантна фигура. Тъмната й гъста коса с естествения си блясък направо искреше под слънчевите лъчи. А красотата, която правилните черти и наситеният тен на кожата придаваха на лицето й, се подчертаваше и изглеждаше още по-внушителна от високото чело и дълбоките черни очи. Видът й бе на жена с благороден произход, който в онези дни се характеризираше с горда осанка и съзнание за лично достойнство, а не с деликатната, неуловима и неопределена изящност, която днес се приема за белег на аристократизъм. Никога досега Хестър Прин не бе имала такъв благороден вид в едновремешния смисъл на думата, както при появата си от затвора. Тези, които я познаваха и очакваха да я видят помръкнала под бедствения облак, надвиснал над нея, бяха учудени и даже удивени от сияйната й красота, превръщаща нещастието и позора, които я обгръщаха, в ореол. Ала проницателният наблюдател навярно би намерил тук нещо безкрайно мъчително. В облеклото, за което тя сама си бе измислила модел и изработила специално за случая, докато бе в затвора, Хестър бе дала воля на въображението си, чийто дързък, живописен размах отразяваше отчаяната непримиримост на духа й. Но очите на всички бяха приковани в една точка, която сякаш преобразяваше и самата Хестър Прин така, че мъжете и жените, които я познаваха отблизо, имаха чувството, че я виждат за първи път. Това бе АЛЕНАТА БУКВА с приказната обшивка, блеснала върху гърдите й. Сякаш омагьосана от знака, тя не можеше да живее повече сред обикновените хора и бе прокудена сама в някакъв безлюден свят.
— Майсторка е на иглата, няма що — отбеляза една от зрителките, — ама трябва да си нагла като тази уличница, че да посмееш тъй да се покажеш! Ех, сестрици, какво е туй, ако не гавра с почитаемите съдии — да се окичиш със знака, отреден от тях за наказание!
— Добре би било — промърмори най-злата старица — да можехме да смъкнем пищната рокля от раменната на мадам Хестър. А колкото до червената буква, която тя тъй странно е пришила, веднага давам парче от долната си вълнена фланела да й се направи по-подходяща!
— Е, е, тихо, съседки! — прошепна най-младата сред тях. — Тихо да не ви чуе! Че всеки бод в това везмо я е бодвал в сърцето!
Съдебният пристав махна с жезъла си.
— Път, добри хора, път в името на краля! — извика той. — Дайте път и имате думата ми, че мистрис Прин ще бъде изправена там, където мъже, жени и деца ще могат да разглеждат облеклото й до първия час след пладне. Да бъде благословена праведната колония Масачузетс, където грехът се изважда на бял свят! Хайде, мадам Хестър, напред към пазара да покажеш алената си буква!
В тълпата зрители се отвори пътека. Водена от пристава и следвана от разбъркано шествие намръщени мъже и враждебно настроени жени, Хестър Прин се отправи към мястото, където трябваше да понесе наказанието си. Група нетърпеливи, любопитни ученици, които от цялата работа разбираха само, че половин ден няма да учат, тичаха напред и постоянно извръщаха глави, за да се взират в лицето й, в примижаващото бебе в ръцете й и в позорната буква на гърдите й. В онези дни разстоянието от вратата на затвора до пазарния площад не бе голямо. За затворничката обаче това бе едно дълго пътешествие; защото, макар и самонадеяна на вид, тя изтръпваше от смъртна болка при всяка крачка на тези, които се тълпяха да я видят, сякаш сърцето й бе хвърлено на улицата, за да го подритват и тъпчат. Човешката природа обаче има едновременно чудесната и щастлива способност да не осъзнава докрай страданието си в момента, когато го изживява, а едва по-късно да съди за дълбочината му по болката, която остава да го гнети. И така, Хестър Прин премина с почти невъзмутимо спокойствие през първия етап на изпитанието си и стигна до една дъсчена платформа в западния край на пазарния площад. Тя се издигаше почти до стрехите на най-старата църква в Бостън и очевидно имаше постоянно предназначение.